АРИСТОТЕЛ


     Аристотел е създателят на науката философия. Определят го като най-крупния представител на философията през робовладелческия строй. Ако се потърси родоначалникът на “конституцията” на  европейската философска мисъл, то изборът безусловна пада върху Аристотел. Той е и “педантичния почитател на реда, който искал да подреди понятията на хората”. Ако с делото на Платон в историята на философията се появява идеята, то след Аристотел вече има понятие за науката философия.  Той посвещава живота си на решаваната и до голяма степен – решена от него задача, да се утвърди строгата научност на философското знание. А така чрез него получават сигурност всички останали знания. Този е основният мотив в работите на Аристотел.

 

     Интересна е неговата биография. Роден е на Халкидическия полуостров в Стагира през 384 г. пр. Хр. Баща му е придворен лекар при цар Аминт III /баща на Филип Македонски/ и Аристотел е едва 15- годишен, когато баща му умира. Ученик е на Платон. В Академията – Платоновата школа, постъпва през 367 г. пр.н.е. и остава там в продължение на двадесет години – до смъртта на своя учител. Към края на 343 г. пр.н.е.  бил поканен от македонския цар Филип за възпитател на сина му Александър. Бъдещият покорител на света е бил на тринадесет години и трябвало да бъде обучаван  в управление на стопанство, войска, да си “играе” на диалози и трактати, да тълкува мъдреците, да обосновава жизнените си цели. В продължение на три години Аристотел е бил педагог на Александър, който след като се възцарил никога вече не забравил своя учител. По-късно древногръцкият философ заминава за Атина и открил своя философска школа при храма на Аполон Ликейски. От тук школата получила името “Ликей” /днес лицей/ , където учениците се разхождали из алеите на градината, а Аристотел изнасял беседите си. Тук именно те са се разхождали из масивите на тогавашното знание, прокарвали са пътеките на днешните науки. Същевременно специална част от участниците в “Ликея” се грижела да доставя на Аристотел данни за земи, екземпляри от животни и растения, книги и технически устройства от земите, завладявани от Александър. Аристотел класифицирал всичко това и го нареждал в лавиците на знанието . Така се родила прословутата Аристотелова библиотека - разтворената книга на света.

     И тъкмо Аристотел полага началата на собствено научно подхождане към света: в началото на почти всички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, политикономията, история на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този гений. А ако не точно името, то поне онази фраза, с която векове са започвали и свършвали теоретичните прения: Magister dixit – “Учителят каза”.

     Неговите съчинения на практика са енциклопедия на древногръцкото познание.

     Аристотел  класифицира човешкото знание на три типа: теоретично, което обхваща това, което днес наричаме наука; техническо – обхваща занаятите и изкуствата и практическо – обхваща морала и политиката.  Целта на теоретичните науки е знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създаването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите науки е постигането на доброто за индивида – сферата на морала, и за обществото – сферата на политиката. Към теоретичните науки включва като раздели: метафизика, физика, математика и психология. Техническите науки са реторика, поетика и всички останали изкуства и занаяти. А практическите науки обхващат етиката и политиката. В тази класификация Аристотел не включва една много съществена наука – логиката. Това е така, защото според него тази наука е универсалният инструмент /organon/, който гарантира истинското познание във всички науки и с който те си служат. Един от най-значимите трудове на Аристотел е именно с това заглавие: Organon /от гр. оръдие, устройство за.../ и представлява сборник от логически трактати, в който се обсъждат пътищата, средствата, понятията, чрез които се постига истинско знание. Той е структуриран от “Категории”, “За тълкуването” , “Топиха” и най-накрая – “Опровержение на софистическите доказателства”.

     Друг съществен труд на древногръцкия философ носи името “Метафизика”, в който е представено философското знание по същество. На този трактат е съдено да остане като емблема на размишленията относно първоначалата на битието и причините за всичко съществуващо. В него Аристотеловите работи са събрани доста по-късно, след смъртта му. Те са доредактирани и дописвани  и съдържат 14 книги, в които се тълкуват първопринципи, категории, разумни същности и др.

     Началата на науките, които Аристотел формулира, могат да бъдат открити и в следните заглавия: “За небето”, “Беседи по физика”, “За душата”, “Риторика”, “Поетика”, “Политика”, “За устройството на животните”,Никомахова етика”, “Атинската държава” и  така до 146 заглавия, които и днес ни изумяват, давайки си сметка за човешките възможности.

     Как формулира Аристотел категориите, според него крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. В “Категории” той ги определя като десет на брой, а именно: “или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се подлага на действие.” Ето и примерите които дава например: за същност - кон, човек; колко – два лакътя, три лакътя; в какво отношение – на две, на по-голяма; къде – на площада, в града и т.н. Неговият стремеж е да определи категориите така, че всяка от тях да бъде свързана с останалите и да позволява по-пълно да бъде разбирано битието. За пръв път в историята на древногръцката философия Аристотел прави законите на човешката мисъл предмет на подробно и специално изучаване, изследвайки най-съществените форми на диалектическо мислене.

     Заслуга на Аристотел е и учението му за четирите елемента. Основата на света, пише той, е някакъв материален субстракт, първоматерия, която има два чифта противоположни, взаимноизключващи се свойства /първични качества/: сухо-влажно, топло – студено. Комбинацията на тези свойства дава четирите основни стихии, или елементи: огън /топло и сухо/, въздух /топло и влажно/, вода /студено и влажно/ и  земя /студено и сухо/. Всеки от тези четири елемента в природата има особено, присъщо само на него място: огънят и въздухът – горе, водата и земята – долу. Но Аристотел приема и пети елемент – квинтесенция, пета същност, който разделя природата на две различни сфери – земна и небесна.

     Аристотел издига своеобразна теория за произхода на държавата и семейството.

     Най-добрата държавна форма според него е “средната”- политията. Класовата подкладка на социологическите му възгледи е в борбата срещу робите и бедните, в защита на интересите на средните слоеве от робовладелците. И същевременно смята, че не бива да се допуска олигархичното малцинство, което се състои от богати, да разхищава имуществото на града-държава.

     Социологическите идеи на Аристотел са тясно свързани с неговите етически.  В своята “Етика” той разглежда въпросите на етиката в тясна връзка с въпросите на обществения живот на хората. Етиката е учение за морала на човека като обществено същество. Нравствеността  според етиката на Аристотел е дадена по природа само като възможност, но обществения живот я превръща в действителност. Класовият характер на Аристотеловата етика се съдържа в твърденията му, че робите по природата си са лишени от възможността за по-добродетелен живот, че нравствен живот могат да водят само свободните. А мярката на нравствеността според него трябва да съответства на мярката на богатството. Така добродетелта и етиката, великолепието   са присъщи само на богатите и знатните, а бедният човек не може да бъде “великолепен”.

 

     Днес е трудно да се каже какво от останало до наши дни е точно на Аристотел, защото след неговата смърт през 322 г.пр.н.е. библиотеката му се е пръснала, а така – и съчиненията му, които след столетия започнали да се появяват в различни редакции: най-напред в Александрия, по-нататък – в Рим, а след това – в арабски преводи и християнски версии. Но дори и така, неговата теория на логиката, неговата диалектика, неговото учение за органическата природа, теорията за държавата и т.н. са велико достижение на древния свят, които са безценно наследство на съвремието ни.