НИКОЛО МАКИАВЕЛИ

/1469 – 1527/

 

     Николо Макиавели е италиански политически мислител, историк, белетрист, дипломат и идеолог на зараждащата се буржоазия. Живее в Италия по времето на Ренесанса. През този исторически период най-популярното държавно устройство по италианските земи е бил градът – държава. Роден е във Флоренция, по времето на управлението на Лоренцо Великолепни, свален от власт през 1492 г. Макиавели заема различни постове в републиканското управление и е активен участник в обществения живот. Четиринадесет години той служи на Флорентинската република и от нейно име изпълнява различни дипломатически функции, пътувайки из Франция, Германия и из цяла Италия. Но през 1512 г републиката е свалена и на власт идва синът на Лоренцо Великолепни – Лоренцо де Медичи. Макиавели бива прокуден от управлението като републиканец. На следващата година е бил задържан по подозрение, че е участвал в заговор против новите управници – Медичите. Подложен на изтезания, той твърди че е невинен и същата година е освободен. След това се оттегля в Сан Кашано, недалеч от Флоренция.

 

     Този период се оказва изключително важен за Макиавели. Дългият му застой в кариерната пустиня провокира неговото въображение и за тези четиринадесет години написва няколко книги, от които най-известна е Владетелят, позната у нас и в превод Принцът или Князът. Той става първият политически мислител, който се стреми да изгради държавната политика върху солидна политическа основа. Говори за политиката едновременно като за наука и изкуство, като за пръв път определя държавата в смисъл, близък до съвременния – властническа обществена организация. Но той отбелязва, че властта е само тогава истинска държавна власт, когато се опира и се крепи на законите и служи на правото. Единствен по онова време е прозрял, че промените които трябва да се извършат в тогавашното управление трябва да тръгнат от основите. Не мечтае за империи и единство на всички християни, както повечето негови съвременници, а става първият идеолог на обединена Италия – независима национална държава, в която отрежда минимална роля на религията и никаква на католицизма.

Трудно е било на съвременниците му да разберат новаторските за времето си идеи на Макиавели. Флорентинецът пише тази книга с цел да я предостави на Лоренцо де Медичи, за да получи неговото благоразположение и да бъде привлечен на работа във възстановената монархия. Остава дълбоко не разбран, но въпреки това книгата му се превръща в едно от най-значимите произведения на своето време.

     Владетелят започва с обръщение към монарха. По нататък в рамките на шестнадесет глави той проследява основните моменти в управлението, подкрепени с примери от историята. Според автора всички видове власт които са господствали над хората са били или княжества, или републики. Княжествата биват или наследствени, или нови. Новите или се завоюват изцяло, или се завоюват и се присъединяват към наследствените. Населението в завоюваните владения или е свикнало да е под властта на владетел, или е свикнало да бъде свободно. Тези владения се завоюват или със собствено или със чуждо оръжие, или с доблест или с късмет. Основната идея на книгата е, че князът трябва да забрави всякакви нравствени съображения и да разчита само на силата и хитростта.

     Особено място в нея е отделено на доброто въоръжение на държавата. Войската трябва да бъде набирана от хората в самата държава, само такава войска ще служи на интересите на страната. Наемната и чужда войска са гаранция за слаба и застрашена държава и авторът ги счита за безполезни. Най-опасни според Макиавели са спомагателните войски. Да повикаш по-силните да те защитават винаги е гибелно за теб, защото ако войската на помагащия губи – губиш и ти, ако победят – оставаш в техен плен. Гибелта с тях е сигурна. Наемните войски са опасни заради нехайството, а спомагателните, заради доблестта си. Истинският владетел разчита само на собствени войски. Само тогава е в безопасност.

     Разгледал държавното и военното дело, авторът формулира и разглежда някои качества, които владетелят трябва да притежава, като например отношението му към поданиците и съюзниците. Според Макиавели владетелят трябва да е достатъчно благоразумен, за да избягва позора от такива пороци, които биха го лишили от държавата, но не бива да се срамува и от тези, с които се опитва да я спаси, защото има човешки качества които и да са положителни, могат да се окажат гибелни за държавата. Точно това е макиавелизма – моралът в политиката е това, да се запази стабилността и властта, а не онзи морал, с който сме свикнали в ежедневието. Владетелят не може да бъде щедър, защото ще обремени народа с огромни данъци и това ще е краят му,  нито умерено щедър, защото никой няма да го забележи. Затова не бива да обръща внимание на прозвището скъперник, когато не е умерено щедър. Що се отнася до милосърдието, владетелят трябва да бъде много внимателен. Понякога малко жестокост може да спаси цялата страна от разединение и завладяване от врага. По-добре е да внушава страх, отколкото любов. Страхът обаче трябва да бъде налаган така, че той да не бъде обичан, но поне да не бъде ненавиждан. Но Макиавели съветва владетеля да си спечели подкрепата на простолюдието, защото в случай на бедствие няма на кого друг да разчита. Мъдрият владетел не е длъжен да държи на думата си, ако условията в които я е дал вече не важат и ако това вреди на държавата. Пред народа обаче той трябва да е винаги морален и да служи за пример, независимо с какви средства си служи за запазване стабилността в страната.

 

     За да преуспее, владетелят трябва да се обгради със способни и верни съветници и министри. Има безпогрешен начин той да ги опознае. Ако те мислят повече за себе си, отколкото за държавата, те са недостойни. Но, от друга страна и самият владетел трябва да се грижи за тях, като им позволи да забогатяват, да дели с тях и чест и бреме, за да се чувстват нужни. Владетелят обаче трябва да внимава да не станат алчни и да не започнат да злоупотребяват. За него е важно и да може да се пази от ласкатели. Те по принцип са слабост на властимащите. За целта съветници и министри трябва да бъдат отучени да дават съвети когато си пожелаят, а само когато им е поискано, за да не изчезне почитта на хората към владетеля.

     В последната глава Макиавели прави оценка на настоящата и историческа действителност по италианските земи и вижда момент подходящ за появата на нов водач. Това прави Макиавели първия  идеолог на италианското обединение. Макар тогава призивът му да не е оценен и чут, това произведение оставя Макиавели в историята като първия политически мислител на новото време, завещал на поколенията идеята за стабилна, светска национална държава, разполагаща със своя армия.

     Владетелят се смята за учебник с практически съвети за държавни глави и наръчник за диктатори. Наполеон е държал книгата под възглавницата си, Мусолини венцеславел Макиавели, а Хитлер и Сталин са познавали твърде добре похватите, описани в книгата.

     Николо Макиавели е автор на няколко книги освен Владетелят, смятана за най-доброто му произведение. Това са: Беседи върху първите десет книги на Тит Ливий, Военното изкуство, История на Флоренция и Мандрагора (пиеса, която макар и рядко се поставя и днес).

 

     Умира на 58 годишна възраст през 1527 г.