А НЕ МОЖЕМ ЛИ БЕЗ ДЪРЖАВА?


     Вече 40 години се занимавам с управление (на теория – като изследовател и преподавател, като управляващ – по-рядко, като управляван – непрекъснато и като консултант – от време на време) в частната и в публичната сфери.

     Никога досега, България не се е управлявала толкова зле – тотално некомпетентно, безогледно корумпирано и безсрамно безотговорно. Накъдето и да погледнеш виждаш едно и също: глупост, грабеж и наглост – отгоре и недоволство, мълчание и безверие – отдолу. Икономика, образование, здравеопазване, обществена сигурност…, навсякъде, почти без изключения, срещаш хаос, беззаконие, неефективност, потискащо ниско качество, безразличие… или както се пееше в един тъжен блус – all day, every day.

     Черногледец, гаден тип от който лъха отрицателна енергия, да му запушим устата, да не го четем, а ако не, до го наругаем по форумите. Зная, че подобни реакции са част от разнообразието в живота, да са живи и здрави мислещите и усещащите различно от мен. Не в това е проблемът ни, а в безполезността на думите, каквито и да са те. Примери за казаното ни заливат отвсякъде ежедневно и от много години. Във финансовия сектор да речем: от 10 години отчитаме ежегодно голям финансов „излишък”, който  управляващите ударно изхарчват в края на годината както си иска; някакви юпита смениха външния дълг на България по безумен за държавата начин и нищо, даже се самообявиха за едва ли не гениални; всяка година няколко милиарда от митници, държавен резерв, данъчни и от къде ли още не, вместо в бюджета, влизат в джобовете на неизвестни единствено за прокуратура и съд „наши хора”. Или пък да вземем ядрената енергетика: решиха някои да се строи нова АЕЦ, без да доказват на нещастните данъкоплатци, че това е необходимо и разумно от някаква ясна гледна точка, а от месеци един ядрен специалист твърди с факти и застава с името си открито, че в Козлодуй се използва неподходящо ядрено гориво, създаващо експлоатационни рискове и то навярно заради корупционни схеми и пак нищо.  Нищо и никой у нас не се влияе от това, което другите считат за добро или лошо, правилно или не. Нещата си вървят нанякъде и няма сила, която да ги спре или пренасочи.

     А това „нанякъде” се харесва на малцина и не се одобрява от мнозинството. Никога не съм се доверявал на мнението на мнозинството, но първо, драматично са застрашени вече не само демографското състояние и моралния статус на населението, но и бъдещето на обществото ни като цяло и второ, малцинството, което стои срещу мнозинството не е елитарно, а казионно и/или криминално. Така че щом повечето от хората, живеещи в България днес, не се чувстват особено щастливи от това и гледат с едно или и с двете си очи навън, то нещо много сериозно следва да се промени, за да се излезе от коловоза, в който се движим, кажи речи от Освобождението до ден днешен.

     Това, което „песимисти” като мен виждат от години наред, вече се вижда и от ЕС и от целия свят за съжаление. За още по-голямо съжаление, както никой никога не обърна внимание на критиките „отвътре”, по същия начин сега управляващите се държат с критиките „отвън”, макар че вече не би трябвало да има такова деление след приемането ни за редовен член на ЕС и НАТО. Мислел съм си като мнозина, че след 1.01.2008 г. вече няма как властимащите да се правят на слепи и глухи, а ако ли пък те се окажат безподобни тапигьози, с подобаващи стимули и санкции, ЕС има инструментите да ни вкара в пътя. Вече не съм сигурен. А и санкциите не засягат управляващите, защото тези примитиви никога не са се чувствали част от Европа, колкото и да се правят на „европейци”, а те си вярват, че и преди и сега в България ще става това, което „те” са решили и накрая защото спрените пари от еврофондовете ще ударят в джоба крайните бенефициенти и само лекичко ще засегнат „кофата с меда”, за каквато те вземат публичните финанси. Тепърва ще се търси механизма по който недоволните от властта в страната, заедно с недоволните от същата власт извън нея, ще се опитат да се справят с безочливата некадърност, която ни управлява, съсипвайки общността, на първо време в България, а не след дълго и тази в ЕС.

     Чак пък толкова ли сме зле биха казали някои, а винаги удобните на всяка власт и любящи я по дефиниция политолози, социолози и макроикономисти, ще извадят от статистиката и своите щедро заплатени от същата власт „анализи” числа, от които би следвало да лъха ведро настроение и безоблачен оптимизъм. Разбира се от уважение към истината трябва да се признае, че държавата ни не е успяла досега да се справи с неподвластните и свободен дух, пазар и обществена енергия. Ако това звучи утешително, можем да кажем, че макар и да не сме съумели да подставим под свой контрол собствената си държава, то не сме и позволили да ни подчини и затрие. Въпреки всичко хората правят своя малък и среден бизнес, работят на повече от едно място, учат и работят едновременно, инвестират ако могат, теглят и връщат кредити, плащат лизинги и фрачайзинги, гледат семействата си и въобще живеят, подобно на милиарди хора по света. Но тези хора се питат едновременно с това и: защо ли им е тази държава, която изсмуква около половината от доходите ни, от която имаме поводи да се срамуваме, а не да се гордеем, в която не се чувстваме защитени от насилие и произвол, на която не можем да разчитаме за равностоен и гарантират достъп до публичните блага, които тя ни дължи по конституция и закони – законност и заслуженост, здравеопазване, училище, пътища и друга инфраструктура, чистота и т.н.

     Управляващи и елити са длъжни да отговорят на този въпрос, който никой не задава публично, но който нарастващ във времето брой хора си задават, вярно най-често наум. Защото си е срамно да не уважаваш и цениш собствената си държава, която десетки години се мъчи да ни заблуди, че тя е народа и народа е тя. Само че след Интернет, падането на Берлинската стена и опознаването на света, хората  все по-открито и на глас ще поставят този въпрос и ще търсят неговия отговор.

 

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 18.08.2008 г.