БЕЗ НАЦИОНАЛНА ВОЛЯ СТАВАМЕ

САМО ЗА ЕВРОТЕСТО

 

      Има хора, групи от хора, а и цели държави, които не могат или не искат, а очакват други да ги оправят. Съдба унизителна, но заслужена, а и неизбежна, ако не се промени идентичността, от която произтича всичко или както благоволи да отбележи царя, ако не се „смени чипа”.

     Каквото и да разправят някои, в България щяхме да си „развиваме социализъма” кой знае докога, ако не бе паднала Берлинската стена и не ни бяха повлекли последвалите верижни събития. Така дойде 1989 г., когато ченето на Тато клюмна окончателно, а шока от промяната доведе народа до стрес, от който мнозина още не могат да излязат.

     После поехме съдбата в собствените си ръце и след усилен и нагъл грабеж, под вещото диригентство на пременилите се в социалисти, социалдемократи,  демократи и всякакви други, комунисти, общество и държава фалираха безславно, та се наложи да дойде МВФ за да ни нахлузи усмирителната ризница „паричен съвет” през 1997 г., от която съвсем наскоро се заканиха да ни освободят тъкмо тези, заради които се сдобихме с нея.

     Впоследствие дойдоха НАТО и ЕС, които ни инкорпорираха набързо не за друго, а защото и те не бяха сигурни какви бихме ги натворили сами в този чувствителен за Европа, а и за света регион, т.е. прецениха, и правилно, че е по-добре да сме вътре, отколкото отвън. Така настана времето на натовизацията, европеизацията, глобализацията или най-общо модернизацията. Само че не е толкова просто.

     Ето например, периодично у нас се развихрят толкова много скандали, че поне аз се замислих дали въобще е нужно да има скандално събитие, ако са налице достатъчно скандалджии и сеирджии. И двете си ги имаме в изобилие. Това, което в нормалните страни се нарича дебат, тук става свада, кавга.

     Да не ходиш на работа, да си получаваш заплатата и хич да не ти пука заради това, си е проблем у нас. И как да не е като примера идва от най-високо. Царят-премиер  написал примерно писма до своите депутати, в които ги призовавал да ходят на работа и да спазват партийната дисциплина, т.е. да гласуват „правилно”. По същото време или малко след туй, няма значение, същият или някой друг партиен вожд наредил на същите тези депутати да не ходят на работа или ако все пак отидат от скука или от любопитство, да не работят, а безмълвно и отстрани да им гледат сеира на останалите. Боже мили, какви хора си избраха да ги ръководят електорално активните нашенци преди 4 години, а пък с кои ще ги заменят след няколко месеца хич и не ми се мисли.

     Как така, пропищяха други, за 35% чрез фондовата борса се получи по-голяма цена от 65% от капитала на БТК, договорена между държавата и купувача? Защо не приватизирахме цялото дружество през борсата вместо да „подаряваме” на „Вива венчър” предварително, питат някои скандалджии. И няма кой да им каже защо, например защото ако нямаше известен мажоритарен собственик едва ли цените на търга щяха да достигнат „скандалните” високи нива. Всъщност, ако някой иска да провери дали това обяснение е вярно, нека пусне целия „Булгартабак - холдинг” на борсата и да видим какво ще произтече от това, както и кой ще е отговорен за него. Не бива де се забравя и ролята на т.нар.”компенсаторки” за достигнатите борсови цени, по повод на които пък едни завидяха на други, че спечелиха от „доверителна” информация от самата кухня. Ами сигурно е така, но за да станат възможни „далаверите” с компенсаторките, трябваше да ги има тези реституционни залъгалки, които някои решиха в даден момент да превърнат в квазипари, от което естествено предимно техни приближени трябваше да спечелят.

     За БТ-холдинг събитията се развиват като при всяка наша приватизация, сиреч скандално. Първо, след дълго кандърдисване ДПС склони да се пристъпи към приватизация. После се съгласи и с продажба на части от него (естествено тези, за които може да се намери купувач). След туй, заедно с НДСВ, избраха наистина стратегически инвеститор в този бизнес и изведнъж – йок, не ни харесват параметрите на сделката. То и кой ли ги знае тези параметри, но тъкмо пък Доган да не ги е знаел, не е за вярване. БСП това и чакаше, но СДС, ОДС или както там се наричат към момента „дясната опозиция” да им запригласят, това не изглежда нормално, както и съвсем нормално БАТ си оттегли с погнуса от нашенските нрави офертата, та остана единствено да назначат обявявания не веднъж за „най-умен BG политик” Ахмед Доган за президент на БТ-холдинг, та да му берат грижата за тютюна, пазарите, марките и т.н. с Дикме и СО.

     А нима в столицата има нещо, което поне малко да прилича на нормално? Кмет, съветници, политици, банкери, мафиоти, прокурори, адвокати и т.н. заплетоха такъв възел, който няма разплитане. Подобен на онзи, който заплетоха след 1997 г. пак банкери, политици, мафиоти, съдии и пр., от което накрая излезе, че парите от банките не са били откраднати, а просто са се изпарили, като тоновете захар на „Мултигруп” по едно време. Ами плащат си хората, на когото колкото трябва, както би казал Джак Никълсън „на когото колкото, толкова”, остават си невинни  и „преходът свърши”, влизаме в Европа, както пък казват някои любими на „успялата”, по указания начин част от народа, наши социолози.

     Мен лично най-силно ме впечатли клубът на бившите министри, иницииран от премиера Д. Попов. Хубава идея, място за мили спомени, носталгия по времето на успеха, екзотичен музей от живи експонати. Не зная кой обаче, на шега или насериозно ги нарече „съвет на мъдреците”, което ако е насериозно, си е голямо преувеличение, меко казано. Едва ли някой може да докаже, че управляващите в коя да е държава са мъдреците в нея, а пък за нашия случай, съвсем емпирично е напълно ясно, че ако повечето от тези хора бяха наистина мъдри, България в началото на 2005 г. нямаше все още да не е достигнала нивото си от 1989 г.

     Считам, че има две много сериозни причини за големите затруднения, които изпитваме в хода на демократичните преобразувания през последните 15 г., а и при предишни опити за ускорена модернизация.  Едната е културологична, а другата - политологична.

     В първият случай имам предвид някои общочовешки слабости, които по неизвестни ми причини са се превърнали в устойчиви черти от характера на критична маса от българите и  които са несъмнено контрапродуктивни за постигането на бърз и стабилен национален  просперитет:

  • Погрешно си мислим, че нашия личен, колективен и национален успех може и даже няма как да не е за сметка на другите, че за да има „Х” повече, непременно „У” трябва да има по-малко. За нас животът е единствено и неизбежно „игра с нулева сума”. От там и прекалените егоцентричност, трибалистичност, завистливост, безотговорност, търпимост към злото и даже респект към него, когато е печелившо, все неща с които сами вгорчаваме и често проваляме живота си. Не е грях да си признаем, че твърде много българи днес емигрират или очакват да си оправят живота тук, след приемането ни в ЕС, без да се помъчат сами за това, а наготово, като следствие от „полагащ” се жест на по-богатите към по-бедните.
  • Справедливостта, така както повечето от нас я схващат, няма много общо със заслужеността. Даже по-скоро тя се разбира като състрадателност, коригираща заслуженото. По същия начин се отнасяме и към солидарността, от която се надяваме да получим, и на която не ни се иска да дължим нищо. Твърде много станаха българите, които вярват, че благата им се полагат, защото видите ли те имали нужди и някой, разбирай най-често държавата, са длъжни да им ги осигурят, без значение, какво те правят и правят ли въобще нещо, за да си ги набавят, без милост и без кражби. Освен това, когато все пак говорим за заслуженост, тя най-често се схваща като полагащи се привилегии за поста, който заемаме. Вижте как депутати, министри, общински съветници, мениджъри, банкери и т.н. си гласуват заплати, бонуси, служебни коли и други материални придобивки, в явно пренебрежение към рационалните бюджетни ограничения и към онова, което означава всъщност солидарността, защото това им се полага „заслужено”. С това не искам да клеветя българското, зная, че има много подобни случаи и в Европа и в Америка, но тук ги намирам за прекалено много, извънредно безсрамни, а и се поощряват, вместо да се наказват.
  • Поради недоразвитостта на гражданското ни общество, неавтономността на медиите, палячовския характер на изборите, както и поради горепосоченото, ние си избираме властен елит, досущ като повечето от самите нас. После бързо го намразваме, именно защото се е оказал като нас, вместо да бъде състоящ се от истински лидери и държавници, имащи съответния потенциал за това и съзнаващи своя дълг и отговорности. Така масата сама се лишава от водачите, от които се нуждае.

     Как да се преборим с тези присъщи ни недъзи? Убеден съм, че има само един начин за това и той се нарича пазар - пазарни отношения, пазарна икономика, пазарна политика, глобализация на пазарите. Поради иманентните си анонимност, взаимност, реципрочност и свобода на избора, само пазарът ще ни научи, че от една сделка обикновено печелят и двете страни, че както успехът, така и провалът най-често са заслужено следствие от конкурентоспособността, че да забогатееш на пазара, а не чрез държавата, партията или престъпността е нужно много, много да работиш и дадеш, преди да вземеш. Зная разбира се, че няма съвършени пазари, че оптимумът на Парето, равновесието на Неш и т.н. са теоретични конструкции, с които практиката най-често се разминава, но зная още и, че ако бъдат оставени без вредни политико-мафиотски интервенции и при адекватно регулиране, играещо ролята на профилактика и имуностимулатор, естествените пазарни сили, разбира се с отчитане на цикличните колебания, сами изграждат имунитет срещу монополни и други израждания.

     За да стане това обаче държавата е длъжна да се оттегли от права, задължения и отговорности, които не може ефективно да упражнява и които фактически отказва да носи. Че нашата държава се е нагърбила с функции за които очевидно няма капацитет, говори и намерението на днешната власт да „приватизира” около 60 държавни дейности. За мен няма съмнение, че те са много повече, но не по-малко важно от бройката е и да се разбере кой ще плаща на частните фирми и/или на публично-частните партньорства за „приватизираните” държавни дейности. Защото, ако ще е пак държавата, то се очертава нова корупционна писта за властта и приближените й, вместо се извърши нужната маркетизация на тези функции.

     Коя политическа сила от показващите мускули днес и готвещи се за нов парламент има смелостта и доблестта да заяви, че иска властта за да оздрави държавата, а това неизбежно преминава през намаление на държавното преразпределение от сегашните равнища над 42% до оздравителните 30-35%? Никоя!!! И това, че вместо аргументи те папагалски сочат към Европа, където било същото, не променя този безрадостен за бъдещето на нацията факт.

     И така стигаме до политологическата причина.  А тя е в хипертрофията на значението, което се придава на  т.нар. „легитимност” на политическата власт и производните от този факт заблуди, че автономни групи от избиратели изпращат свои делегирани представители в държавната власт за да им свършат те там някакви полезни за самите тях неща; както и че „народните” избраниците не са на целия народ, а на избралите ги малцинствени (не задължително в етнически смисъл) групи от народа или както се изпусна веднъж царя: „Аз съм премиер на гласувалите за мен”. В тази си част теорията на демокрацията не може да излезе от омагьосания кръг, очертан преди доста време от двама наистина мъдри и прозорливи мъже, задали нерешимите и до днес загадки, известни като „Парадокса на Кондорсе” и „Теоремата на невъзможността на К. Ъроу”. Изводът от това е: нито е разумно, нито е надеждно да вървим към общото събирайки, агрегирайки, кооперирайки, коалирайки и т.н. частите от които е изградено то.

     Политиката трябва да престане да се разглежда като битпазар на който се купуват гласове с партикуларистични обещания, щедро аранжирани от всеотдайни PR компаньонки, продаващи партийно – частни блага или публични илюзии, със съдействието на популярни, но и нерядко, пошли образци. Така парламентът се пълни с къде безполезни, къде вредни артисти, спортисти, лекари, шоумени, говорители, гейове и пр. бигбрадърски полуфабрикати.

    Политиката трябва да стане пазар на идеи и програми за производство и предоставяне на публични блага, за модели за организация на обществото, които естествено засягат всички – и гласувалите, и негласувалите, и предпочелите Станишев, и тези избрали Костов или Доган. Хората нямат нужда от БСП, НДСВ, СДС или ДПС, а от законност, ред, свобода за избор, от защита от произвол и насилие, от работеща икономика, а не от „национално отговорен” капитал, от защита на пазара от организираната престъпност и от корупцията. Едни имат нужда повече от сигурност, други от повече шансове, които нарастват не когато държавата раздава държавни помощи, а когато инвестира в адекватно на пазара средно, колежанско и университетско образование и от реално, а не „нормативно” здравеопазване, за да се повиши трудоспособността и конкурентоспособността на хората, вместо от държавно протежиране на вносители на лекарства, на лекарския и учителски рекет над болни, деца и родители. Вместо да предложат подобни оферти на електората, партийните мишки, които в огледалото се виждат като тигри, са се вперили в рейтинги и твърди електорални ядра, в очакване да дойде времето за да охранят за наша сметка своите активисти и спонсори.

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 2008 г.