БЪЛГАРИЯ И ЕС – ОТ ПРОБЛЕМИ КЪМ НОРМАЛИЗАЦИЯ

ИЛИ КЪМ КРИЗА?

 

     За една година се изясни, вероятно и за непоправимите оптимисти от рода на С.Паси и М.Кунева, че между приемане и пълноценно членство в ЕС, НАТО и други такива мултинационални институции на глобално ниво, има колосална разлика. Усещат я вече управляващите, ще я усетят и то по-болезнено за жалост от политиците –  бизнеса и  гражданите. Страната ни и ЕС навлязоха в тежка ситуация, която след броени месеци може да прерасне в криза.

     Напрежения между Съюза и отделни негови членове периодически възникват по политически, финансови, процедурни, кадрови и пр. причини. Изпитали са върху гърба си санкциите на Брюксел – Испания, Ирландия, Гърция, Австрия… Ще ги изпитаме и ние. Но нашият случай е по-особен. Едно е да си се провинил в някоя конкретна ситуация – екологическа, разпределение на субсидии в някой сектор, сфера или по отделна програма, съдебни грешки, нарушения на евростандарти, временни политически екстремалии и др. такива, съвсем друго е да те подозират и даже обвиняват в тежка политическа корупция, в ширеща се и необезпокоявана организирана престъпност и мафиотизиране, в неработещо правосъдие и др. Не ми е известен подобен случай в досегашната история на ЕС, освен може би съседите от север.

     От множеството очаквани и неочаквани последици от разрастването на напрежението между Брюксел и София, намирам за особено значими тези, засягащи доверието, финансирането и бъдещото развитие на глобализационния процес.

     ЕС губи доверие в България, тя пък към ЕС. Това не се говори официално, езикът на дипломацията не казва, а подсказва. Но отделни мнения на авторитетни европейски политици и чиновници, публикации във влиятелни европейски вестници и списания, говорят недвусмислено, че семето на недоверието към нашата страна вече е посято. Няма как до ушите на Европа да не достигат реципрочни сигнали от България, идващи от управляващите, близки до тях и предусещащи осезаеми финансови загуби бизнес среди. Накъде ще тръгнат нещата оттук натам зависи и от двете страни. Критиките от страна на ЕС към България трябва да станат по-недвусмислени, по-ясни, по-точни, ако ще и поименни (разбираният по европейски суверинитет не винаги, а в нашия случай със сигурност, не е никаква гаранция за добър живот), за да се алармира навреме, подготви и активизира общественото мнение у нас, както и да не се отъждествяват дефектни държавници, пишман лидери и фалшиви елити в България с България и българското въобще. Вярвам, че ако това стане, гражданското общество у нас ще получи мощен импулс за еманципиране от заблуждаващите и приспивни внушения на управляващите (”завой наляво”, „социален вектор” и пр.) и за съгласувано с ЕС притискане на сегашната политическа класа да проведе нужните реформи или да се оттегли, ако не иска да стори това.

     Не са никак еднозначни и последиците от спиране или ограничаване на еврофинансирането, насочено към България. Структурните фондове на ЕС, подобно на предприсъединителните такива, преследват преди всичко общоевропейски, а не толкова национални цели. Европа би имала трудно бъдеще и със сигурност би усложнила изпълнението на своите глобални въжделения, ако не се намалят социално-икономическите неравенства в нейното пространство, а това се нуждае от европодкрепа. Вярно, не е редно с парите на европейските граждани да се подпомага забогатяването на едно паразитно и зловредно малцинство в страните-донори и това следва да се предотврати или поне силно ограничи. Но в Европа трябва да са наясно, че финансовите санкции към България ще навредят далеч по-силно на малкия и средния бизнес, на широки слоеве от населението, отколкото на едрите хищници, които забогатяха и без европари и ще продължат да правят това, макар да и да им е по-трудно без ФАР, ИСПА  и САПАРД преди, или пък без Кохезионния и Структурните фондове нататък. Правителството сигурно ще падне, ако се реализират в пълен обем заплахите към България и това би било напълно заслужено. Но какво става след това, както за българското общество, така и за ЕС, някой знае ли и пита ли се въобще?

     Азбучна истина е, че удачното лечение се основава от вярна диагноза. Защо се получи така между ЕС и България?

     Първото обяснение, изказвано „под сурдинка” е, че България е приета прибързано, без да е готова за това. Ако, и доколкото е така, Европа не е невинна. Защо прие, че формалната многопартийна система и видимо свободните избори са основание за преценката че „има реална политическа демокрация”? Защо си затвори очите пред очевидните неконкурентност, политическа и криминална манипулируемост на българския пазар и ни обяви за „функционираща пазарна икономика? Защо и се привидя, че хилядите казионни или защищаващи групови и/или корпоративни интереси NGO-та (нестопански организации) у нас са „действащо гражданско общество? Защо повярва че комунисти, агенти и доносници могат да се преродят в модерни политици, дипломати, бизнесмени и интелектуалци? Защо наду до спукване балона за европейската културна идентичност и напъха в него несъвместимости или трудно съвместими религиозни, национални, народностни, етнически и т.н. различия?  Или защото няма развити опознавателно-разграничителни способносити, а това говори за дефицит в брюкселския капацитет за разпознаване и разбиране, или пък за безгрижно безволие, подсказващи за наивитет на европолитиците, от който винаги се намира кой да се възползва.

    Българската политическа класа и общество също не са невинни. Направилите се набързо на европейски и евроатлантически политически „елит” в България забърсаха отгоре – отгоре следите от своята „интернационална”, а всъщност кремълска принадлежност, произход и манталитет и вкараха за свое алиби България в НАТО и ЕС. Скоро ще им се наложи да платят за това безочие и наглост. А народът? На него май му е все едно, стига да има кой да го отглежда и обгрижва, без да иска прекомерно в замяна – вчера СССР, днес ЕС и НАТО, утре – …? И това няма как да мине безнаказано!

     Второто обяснение е в трудно познаваемата, както за средностатистическия българин, така и за анализатори и политици по света, политическа реалност в България, което прави проблематични комуникациите, разбирането и рационалните предвиждания и очаквания. Кой всъщност управлява държавата България? Казват, че днес това е тристранната коалиция, т.е. БСП, НДСВ и ДПС. Но кой стои зад партийните „лидери” и техните политически обкръжения? И откъде идва солидарността помежду им, въпреки видните и с просто око конфликти между тях? Тъй като отдавна съм разбрал, че у нас нищо не е това, което изглежда, а също и че да твърдиш нещо у нас, без преди това съдът – българският!?, да е постановил предварително същото нещо, се счита за клеветничество и е наказуемо, ще кажа само, че на мен ми се привиждат следните трудно идентифицируеми, но реални като кълбовидната мълния сили, движещи по своя воля марионетките, именуеми политическа класа: бизнес-мрежа около Президента, поне две бизнес-мрежи вътре в БСП, бизнес-мрежа около царските хора, пакетирани в НДСВ и бизнес-мрежа около ДПС. Тези мрежи са се превърнали в своеобразни политико-икономически картели, които управляват координирано олигополната конкуренция за контрол над публичните ресурси в страната и за държавно протежиране на общозначими части от българския бизнес. Не е много сложно и трудно да се проследят и то по официални информационни източници, фирмите, банките, бизнесмените, най-големите сделки и т.н., които биха персонифицирали споменатите мрежи. Малко по-трудно, но не и невъзможно е и установяването на лобистите, консултантите и обслужващите мрежите министри, зам. министри, шефове на агенции, фондове, депутати, банкери, адвокати, прокурори и съдии и т.н., но тези които могат не искат или не смеят, а авторът на тези редове нито може, нито смее. Но, че ги има, Бога ми, няма никакво съмнение.

     Тези мрежи се конкурират и си сътрудничат едновременно, според моментното съотношение на силите. Конкуренцията помежду им е безжалостна, но като правило се овладява за да се съхрани олигополната ситуация, която макар и не по равно, е в полза на всяка от 5-те добре структурирани мрежи. Това е зоната на мащабната политическа корупция, там са се маскирали и протагонистите на организираната престъпност, осъществяващи контрабандата, източването на ДДС, печеленето на държавните поръчки, публично-частните партньорства, наркотрафиците и т.н.

     Разбира се, че и е трудно на Европа да преговаря и се договаря с българската държава. Но и от нея, и то най-вече, зависи тази държава да се промени. И тъй като еврофинансирането се очертава като възлов инструмент за индиректно въздействие на ЕС, намирам за важно да обърна внимание върху следните няколко акцента на това въздействие: първо – редукцията на финансовите потоци към България, когато е неизбежна, да се извършва дозирано и временно, за да не се убие пациента докато го лекуват; второ – всяка санкция да бъде съпроводена с програма от нужните реформи и стъпки, с ясно формулиране на условията за снемане на забраните; трето – провеждане на строг, публично открит и с участие на български NGO мониторинг, но без  парализиращ публичния мениджмънт в страната бюрократичен терор; четвърто –локализираната изолация на страната, като средство за натиск над правителството, да не се изроди стигма за национална непълноценност, което би било абсолютно недопустимо от каквато и да е гледна точка.

    В сложните и противоречиви отношения между ЕС и отделните страни-членки, при умно и лишено от предразсъдъци и предубеждения разрешаване на неизбежно възникващи конфликтни ситуации, се съдържа огромен потенциал за усъвършенстване и развитие. Нуждата от този потенциал в бъдеще ще расте.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 20.05.08 г.