БЪЛГАРИЯ ПОТЪВА В ЕЛИТАРНА ДУПКА


     Живея в страна с нестихващи, замазвани, краткосрочно впечатляващи и бързо забравяни скандали, оставящи (почти) непокътнати властните позиции, социалния статус и репутацията на техните герои. За да не звучи голословно ще изброя малка част от най-шумните в последно време.

     Куйович, лице екстрадирано от България и търсено от цял свят спокойно си идва и отива, когато си иска в/от нас и то с официални документи, забъркват се висши държавни функционери, един от забърканите го уволниха, друг го повишиха и толкоз. На Митьо Очите му писва да го обвиняват несправедливо и се споразумява със съда да полежи малко в затвора невинен. Две мулета от държавна агенция са хванати с 50 х. лв. подкуп, навярно ще ги уволнят, може и шефът им да го отстранят, само да спре ровичкането по-нагоре. Кремиковци пък е чудо на чудесата – не си плаща доброволно по принцип сметките, потънало в дългове към кого ли не, не спира да работи обаче и изнася на изключително благоприятни конюнктурно цени, но „изведнъж” се оказва без пари и суровини. И вместо веднага да го обявят в несъстоятелност и да му се назначат синдици да го управляват, възниква огромен глобален интерес към него – украинци и американци  наддавали били, според висши държавници, като за огромен джакпот, но Митал, видите ли, вместо да продава и бяга, се инати и не ще. Не че не щял, но май нямал право да продава и т.н. Ама били го източвали на входа и изхода – може, но всичко е по закон, няма нарушение, пък и къде ли в държавния, частния или третия сектор в нашата чудна страна не се прави точно по същия начин – и преди, и сега и не знам докога. А пък и европейците, не можеш да им угодиш – вместо да ни похвалят за героичната битка с престъпност и корупция, ни мъмрят, а и спират финансирането. Ей така си живеем неразбрани, отвътре и отвън.

     Защо става все така и има ли измъкване от порочния кръг, в който се въртим не само през последните 18 години? Поне на теория има, струва ми се.

     Кой управлява съвместния ни живот, от където идват бедите ни? Простодушно демократичния отговор е: всички ние заедно – консенсуалистка обсесия, увредила не малко умове и души. Крачка напред е либералният отговор: всички заедно, с посредничеството на пазарния механизъм. И той обаче не е достатъчен, защото отдавна на пазара не играят само и дори главно индивиди, а все повече корпорации и институции. Пък и ние хората се нуждаем както от частни блага, предлагани от пазара, така и от публични блага, осигурявани от държавата, например законността, която никой не може да си купи, колкото и да е богат. Ние се раждаме в организации, учим, работим, лекуваме, почиваме, забавляваме, похабяваме се и накрая умираме пак в организации, където церемониално ни отпращат към вечността. Качеството на живота ни като индивиди зависи от качеството на взаимоотношенията ни с другите, в които по неизбежност попадаме, каквото и да правим. А дейностите, в които сме включени като съизпълнители, се управляват някак си и тъкмо там трябва да търсим отговорите на въпросите защо живеем така и защо не ни харесва да е така. Както П. Дракър още преди полови век посочи „няма слаборазвити, а слабо управлявани страни”.

     В управлението на живота ни участват съвместно, но неравностойно три социални субекта: бюрокрация или организационна олигархия, лидери и елити. Организираността на активностите, които проявяваме и в които се включваме, прави неизбежна зависимостта ни от олигархията/бюрокрацията – държавна, корпоративна, съсловна и т.н. В държавата да речем, като граждани, всички зависим повече или по-малко от политиците, мениджърите и администрацията, разположили се в структурите на парламентарната, правителствената, съдебната, областната и общинската власти. Сред управляващите може, но нито е задължително, нито пък е често случващото се, да има и индивиди с лидерски и/или елитни потенциали, т.е. държавата може да функционира практически и без лидери и елити. Че това едва ли би била добра за живеене и бизнес държава е друг въпрос. Важното е, че може.

Ще оставя настрана в момента въпроса за лидерството, не защото е маловажен, а за да подчертая значението на елитите.

     Елитни са не хора, заемащи високи позиции в организационните йерархии, включително и държавната, а най-известните измежду най-знаещите, най-интелигентните и най-почтените от тези, с които живеем и работим заедно. Има два критерия за излъчването на елитите: единият е тяхната публичност, без която те не биха могли да изпълнят обществената си функция; другият – са техните лични свойства, от които три са абсолютно нужни за елитарна идентификация: познание, ум и чест. Истинските елити са нищожно малцинство, при всички случаи под 1% от всички нас. Това са светли, богоизбрани и внушаващи доверие и респект личности, които изпълняват ролята на духовен борд, екзорсисти, прочистващи душите ни от дяволите в тях. Те са тези, които инициират раждането, утвърждаването и промяната на стандартите за правилно/погрешно, полезно/вредно, добро/зло. Те не се стремят към и не се борят за власт, но пък санкционират номинациите, избора и рекрутирането на олигархията/бюрокрацията, те задават критериите за оценка на управлението. Те са също така и генераторът на алтернативи и иновации, чрез които съвместния живот на хората се придвижва напред и нагоре.

     Елитът или по-точно елитите на едно общество, са винаги „собствено производство”. Ако ги нямаме, не можем да си ги внесем отвън. Е, имаме ли си ние в България елити? Не е за вярване, ако ги имаме и те си вършат работата, 1/3 от младите да искат да емигрират, а мнозинството от останалите да не са щастливи, че живеят тук и сега. Елитни хора винаги и навсякъде е имало, има и ще има, но елити може и да няма. Зависи как работят филтрите – за оценка на личните качества и за произтичащата от тази оценка неформална йерархизация на личностните стойности в дадено конкретно общество, от една страна и за социална соларизация на стоящите най-отгоре в тази йерархия, от друга страна.

     Първият филтър е ефективно работещ при подходяща културна среда – взискателност към себе си и към другите, радост от досега с образцовото, най-доброто, откритост в общуването, солидарност с и подкрепа на истината и борещите се за нея. Откриването и отличаването на елитите е силно затруднено в друга културна среда – ширещи се навред немарливост и нехайство, завист към най-добрите, егоцентризъм и трибализъм, саботаж на елитни инициативи и злорадост при тяхното проваляне. Как е у нас нека всеки отсъди сам и насаме. Ако погледнем обаче списъкът с лауреатите на наградата „Мистър/мисис Икономика” в България от нейното учредяване до последния и носител (честито г-жо Илкова!), ще видим, че огромното мнозинство от тях са били овластени в момента на избора си лица – депутати, министри, шефове на БНБ и други търговски банки, корпоративни шефове – щедри спонсори на властта и т.н. Излиза, че за да те признаят у нас за елитен, ако не задължително, то силно препоръчително е да си на власт и/или да си много богат. Не че е лошо или осъдително да си такъв, но не това е отличителното за елитността.

     Вторият филтър пък зависи от свободата и независимостта на медиите, които могат да направят известни както елитни личности, така и представители на дъното и на мръсната пяна най-отгоре в едно общество. Знайно е, че за да те разпознаят в нашето общество, трябва да минеш през „работилниците” на медиатори като К. Кеворкян и Ив. Гарелов някога или на Св. Петрова, Б. Василев, Н. Бареков, Цв. Ризова, Г. Коритаров и други подобни днес. Елитни люде, непоказани и нечути в достъпни и широки масови аудитории няма да станат елит. Затова пък много далечни от елитността хора могат да станат широко популярни. Как се справят нашите масмедии с отговорностите си  по рекрутирането на обществените елити и по популяризирането на елитни мнения? Кога добре, кога по-зле. Не може да няма виновни обаче, когато е налице остър дефицит от правдивост, законност, моралност, идеи за национален подем и т.н. Защото последиците от елитарната недостатъчност на българския обществен живот са неизбежни:

  • Аморфност, хаотичност, казионност, деинтегрираност и маркетизация на гражданското общество, където групови интереси търсят изява и защита, вместо обществените. Такива общества са силно уязвими от олигархията и податливи на манипулации от смахнати или внедрени лидери.
  • Културен упадък, намиращ израз във вулгаризация, налагане на долнопробни стандарти, инвазия на чалгата, способстващи за масовото оглупяване и изпростяване.
  • Политическата демокрация се тика към два, еднакво нежелателни улея – към господството на охлокрацията, на простолюдието, на тълповидната масовизация, прикривани под плаща на пряката демокрация или към едноличната /авторитаризъм/ или колективна /тоталитаризъм/ диктатура, закономерен завършек на една дефектна демократизация.
  • Пазарите неудържимо се израждат от монополизъм, нелоялна конкуренция, патернализъм и протекционизъм, мафиотизиране и беззакония.

     Можем ли да си отгледаме, промоцираме, защитим и постепенно внедрим автентични национални, професионални, функционални и т.н. елити или не можем, ще се разбере постфактум. Затова е витално нужно преди всичко да се вгледаме строго в себе си и в околните, а не в техните джобове, сметки, властни позиции и физиометрични особености. Без елити скандалите, с които започнах, ще продължат докато ни има. Не че елитите са вълшебното лекарство, но без тях лутането и въртенето в кръг е напълно обяснимо.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 04.02.2008 г.