БЮРОКРАТИЗАЦИЯ И/ИЛИ АДМИНИСТРАТИВНА РЕФОРМА

НА ПУБЛИЧНИЯ МЕНИДЖМЪНТ

 

     Има два погледа към бюрокрацията. Първият, да го наречем „вебериански”, изгражда положителния, желателен образ на бюрокрацията, като организационен идеал, като идеален тип, към който е естествено насочено рационализирането на всяка организационна система – фирма, корпорация, град, държава или съюз от държави. От тази гледна точка „бюрократ” – това звучи гордо, защото това са служители, мениджъри или консултанти в рационална организация, където всеки си знае мястото, работи нещо смислено за цялата система, по утвърдени стандарти (най-добри практики, както вече се нарича челния опит от времето на реалния социализъм) и в синхрон с останалите членове на същата организация. Вторият може да го наименуваме „паркинсъниански”, на името на най-популярния и остроумен сатирик на бюрокрацията, която изпъква като силно формализирана, закостеняла, по-скоро вредна, отколкото полезна за организираността система, в която работят жалки и презрени от обществото чиновнически душици, които развалят живота на другите.

     Държавната администрация, в нейните централни или местни проявления, е носител и на двата образа. Когато бизнесмен или гражданин опре до нейните услуги, тя е по-често паркинсънова, защото го размотават законосъобразно, а пък и незаконосъобразно (у нас действа правилото на „мълчаливия отказ”??), защото чува: елате идущия месец или тримесечие, нямате право, но може да се опитате и ако намерите верния път, ще рече - да си платите корупционната такса, да си намерите височайши покровители, да правите каквото си искате и после да си „узаконите” онова, за което ви казваме, че нямате право и т.н. Всеки или повечето от тези, които са се обръщали към държавата за разрешение, лицензиране, концесиониране, приватизиране, за митническо, здравно, пенсионно или данъчно обслужване, за категоризиране, удостоверяване, справка и т.н. знаят отлично тази особеност на BG административното обслужване, а това сме всички ние като ползватели на публични блага и услуги.

    Другояче изглежда същата администрация, когато се изучава в университетите, както пише в законите и подзаконовата нормативна база или пък в очите на министъра на държавната администрация, който периодично се отчита за това колко пари са спестени от незаети щатни бройки, от съкратени незаети щатни бройки, колко курса за обучение по работа с компютри са проведени през годината или колко чиновници са изпратени да учат езици и т.н. Но пък не казва, а и не може да каже, колкото и да иска, кому е нужна голяма част от работата, вършена в държания апарат, какви ползи, измерени в прираст – количествен и качествен, на публичните блага, предоставяни от държавата на обществото, е осигурило през годината министерство „Х”, агенция „У”, дирекция „Z” и т.н., и т.н., както и колко е струвало всичко това на данъкоплатеца.

Ако трябва съвсем накратко да кажем от каква реформа се нуждае държавната администрация в България през идващите няколко – максимум 3, но не и повече години, то мисля, че този процес е длъжен да включва следното:

  • Първо. Публичният мениджмънт, който осъществяват органите на централната и местните власти във всяка страна и който се финансира от обществото, има само едно единствено значение и оправдание – да предостави нужните на обществото в даден етап от неговото функциониране публични блага: обществена сигурност (национална, екологическа, ред и законност…), благоприятна икономическа среда (инфраструктура, защита на пазарите от монопол, нелоялна конкуренция, виктимизация, корпоративизъм и партизация, надеждна парична система и балансирани публични финанси, гарантиращи провеждането на належащи публични политики, благоприятна макрорамка - контролирана инфлация, платежни баланси, бюджетно равновесие и пр.), поддържане и развитие на социалния потенциал и капитал на нацията (здраве, образование, пенсии, социално подпомагане и национален интегритет). Всичко друго, което правят или биха могли да правят работещите в публичната сфера е не просто ненужно, а вредно и трябва да се отреже безмилостно. А колко и какви точно трябва да бъдат аранжировките на публичните блага в едно общество, ще трябва да се реши от това общество, след честен и информиран дебат, провеждан периодично в рамките на онова, което се нарича обществен избор, social choice, който пък би бил поне що годе рационален, ако хората знаеха предварително колко би им струвало нещо „безплатно”, т.е. заплатено от държавата, с данъците, събрани от всички, като алтернатива на закупуването на същото това нещо от пазара от всеки нуждаещ се, кои блага хората биха предпочели да си осигуряват свободно и сами, както и кои други блага те биха предпочели да им бъдат „гарантирани” от държавата срещу съответната издръжка, разбира се. Такъв дебат в българското общество аз не си спомням някога да е бил воден.
  • Второ. Строго погледнато администрирането е само част от публичния мениджмънт и то третата, последна част. Преди него са политическият и ръководният мениджмънт, връзката с които за нищо на света не бива да се прекъсва или подценява. Всеки публичен мениджмънт започва (трябва да започне!) с изработване на желателните от обществена гледна точка публични политики, после тези политики да насочат и ориентират публичното ръководство – планиране, програмиране и проектиране, и накрая идва реда на публичното администриране – обслужването на обществото с политически предвижданите и ръководно разработваните публични блага. Всички участници следва да носят реално своите конкретни отговорности, а не единствено за всичко да се обвинява нещастната администрация. Политици, мениджъри и администратори заедно и поотделно отговарят – не само „политически”, а и наказателно, за всички щети и беди, които са били причинени на обществото от техните некомпетентност, корист, наглост или безочие. А това без силно гражданско общество, евронатиск, независими от партии, държава и мафия медии, както и без независим от партийно политически и криминални влияния съд, няма как да стане. Както и до нищо няма да доведе административна реформа, която не стъпва на истинска, справедлива и безкомпромисна отговорност на политици, държавници и администратори, независимо колко професори, доктори на науките, компютърни гении и полиглоти да има сред тях.
  • Трето. Най-синтетичният индикатор за оценка на организационното равнище на публичния мениджмънт е неговия управленски (а не само административен) капацитет. Впечатленията ми от изявления на и от комуникации с политици, държавници и чиновници са, че няма общоприето и даже достатъчно смислено разбиране за това що е то този капацитет. Акцентира се предимно върху IТ средствата и уменията, езиковата подготовка и познаването на европейското законодателство и най-добри практики. Признавам разбира се, че това са важни неща, но не мога да скрия впечатлението си за повърхностност, подражателство, провинциализъм, отсъствие на системност в идеи и практики. Нужна е огромна, но добре насочвана и дирижирана работа по укрепването, адаптирането и развитието на управленския капацитет на държавната администрация, като единство от потенциал (информация, технологии, структури и персонал), управленско приложение на този потенциал (използването му за формулиране на дневния ред, за вземането на решения по изпълнение на този дневен ред и за изпълнение на взетите решения) и отчет и анализ на резултатите от приложението на потенциала – икономически, социални, политически и културни.

     Естествено има и други важни неща, като подбор, материално стимулиране, кадрово развитие и пр., но те стават важни и актуални след като се постигне напредък по посочените по-горе три аспекта на административната реформа в България. Пари за това ЕС осигурява. Не се знае обаче има ли ум, познания и най-вече воля то да бъде свършено.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 13.11.2007 г.