ВИНАГИ ИМА ИЗХОД ОТ ВСЯКА КРИЗА,

НО УМНИТЕ И ПОЧТЕНИ ЛИДЕРИ СА В ЯВЕН ДЕФИЦИТ

 

     Едва ли някой знае как се откриват и упълномощават необходимите за спасителен изход корпоративни, обществени и държавни водачи. А и да го знаеше, какво ли би се променило в живота, който всеки разбира по своему? Светът периодически влиза и излиза от всякакви кризи икономически, политически, екологически, климатични, социални и т.н. Някои злощастни страни пък дълги години, та чак векове наред не излизат от своите кризи, а само минават от една в друга.

     Позволявам си да споделя някои свои хипотези по въпроса, съвсем непретенциозно, просто предположения.

     Първо. Общо взето и като правило успяват да се справят с житейските предизвикателства общества и държави, в които има солидни и широко споделяни морални стандарти и които съумяват да използват най-пълноценно ограничения навсякъде умствен потенциал на населението.

     За здрави морални стандарти може да се говори в общества, където преобладаващата част от хората различават достатъчно отчетливо добро, позволено и приемливо от зло, непозволено и неприемливо. И то не на теория, а в ежедневната си практическа дейност. Не като познание, а като рефлекс, необясним, но и непреодолим вътрешен ограничител на свободата на избор. Там където моралните хора са малцинство и обект на пренебрежение и присмех, нищо добро не може да се очаква нито от гражданското общество, нито от пазара, нито от държавата.

     Умните хора навсякъде са в явен дефицит (по мое мнение те не са повече от 10% от всички), но някъде са съумели да се приучат да ги уважават и да се вслушват в тях, а на други места напротив – превърнали са ги в неудачници и аутсайдери, непотребни многознайковци, които все говорят без никой да ги пита или слуша.

     Затова и винаги съм недоумявал как и защо някои наричат „елити” явно празноглави морални дебили само защото са забогатели и/или са на власт.

     Твърдя с пълна убеденост, че умът и почтеността са много по-важни от познанието, защото имат универсална стойност и абсолютна значимост, докато знанието е винаги вярно в строго определен контекст, относително е и подхлъзва притежаващите го не съвсем умни хора към догматизъм и доктринален екстремизъм. Далеч по-опасен за околните е образованият и морално безгрижен глупак отколкото простоватия добряк.

     Второ. Твърдя още и че моделите на обществена организация имат второстепенно значение за налагането на добри и успешни практически модели спрямо посоченото вече значение на моралността и използваемостта на интелигентността. Непредубеденият поглед върху многообразната съвременност и история откриват както добри и богати, така и зле функциониращи и бедни общества, обозначавани като демокрации, тоталитарии и автокрации, като светски, религиозни или военни държави, като монархии или републики, като консервативни, либерални или социални обществени устройства и т.н. Демокрацията е толкова най-малкото зло или краят на историята (Чърчил и Фукуяма), колкото и пруската монархия (Хегел) или комунизма (Маркс и Енгелс).

     Не е трудно идеологически да се обясни, че в Судан и Сомалия се живее ужасно зле защото на власт са избили своите противници главорези, но е далеч по-сложно да се изясни защо недемократични по модерните западни стандарти страни като Китай, Южна Корея или Сингапур се развиват и икономически, и социално, и културно по-добре в сравнение с някои посткомунистически демокрации в Европа, както и да се разбере защо демокрацията в САЩ и Европа дава далеч по-добри плодове отколкото същата на някои други места по света. А и кой може днес да докаже със сигурност коя от разновидностите на политическа демокрация и пазарна икономика е най-добра от някакви всеобщи критерии. Всеки избор е само контекстуално защитим и също така опровержим. Умът и доброто обаче при всякакви условия са продуктивни, както глупостта и злото  са деструктивни. Познанието има относителна значимост защото може да се използва за всякакви цели. Поне жертвите на световната финансово-икономическа криза и живелите достатъчно дълго в България би трябвало да знаят, че е така. Все по-настойчиво ще се поставя например въпросът за „провалилите се демокрации” и какво да се прави в глобален мащаб с тях.

     Трето. Като човек със солиден опит в образованието имам едно срамно усещане – насаденото върху неподходяща почва познание ражда квалификационни бурени. Без природна и доразвита впоследствие интелигентност, без нравствена чувствителност и устойчивост, познанието придава карикатурна, когато не е зловеща, образност на завършилите образцови университети и придобили високи квалификационни степени хора. Тъкмо тези опасни посредствености, излизащи от образователните системи навсякъде по света, са сред най-активните агенти на вредни за общественото здраве масови внушения и митове. Например за важността и ползата на/от консенсуса, за политическата представителност на партиите, за несъмнената полза от пряката демокрация, за „отмирането” на субординацията и заместването й от „хоризонталните мрежи”, за мнимото предимство на т.нар. „политики” пред конвенционалния мениджмънт и пр. Наскоро една дама, представител на висшата държавна администрация в България съобщи, че само на национално ниво у нас имало приети и действащи над 400 политики. Представяте ли си какво удоволствие щеше да бъде живеенето в нашата страна, ако във всяка от тези „политики” имаше поне грам здрав разум?

     Ако накрая някой ме запита „е, като е толкова важно, как да отсейваме зърното от плявата, да отличаваме ум от глупост, добро от зло”?, няма да мога да му отговоря задоволително. Защото не съм Господ или месия. Това обаче, в което съм сигурен е, че на предстоящите избори ще гласувам за онзи/онези, които: не са управлявали досега; вдъхват ми доверие като хора, за което обаче е нужно да ги познавам; предложат ми не идеологически щампи като „ляво”, „дясно”, „център” или нещо подобно, а разбираеми и работещи механизми за това:

  • как да се осигури законност, надеждно, почтено и съобразно обществените очаквания действие на полиция, съд, правителство, парламент, местни власти и т.н.;
  • как да се премахне прикриваната като държавна или търговска тайна дълбинна корупция в държавния апарат;
  • къде отива всеки лев от публичните ресурси и каква реална полза е причинило неговото похарчване;
  • как ще се дискриминират и изолират капитали и инвеститори от офшорните зони в българските финанси и икономика,;
  • как да се гарантира собствеността в страната и да се очисти пазарното действие от политически и криминални диктати;
  • как да отстраним от властта избрани от нас „представители”, когато те ни разочароват и преди да им е изтекъл мандата и т.н.

     В противен случай няма да гласувам, колкото и да разбирам, че тъкмо това се очаква от такива като мен.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 24.03.2009 г.