ВСЯКА ДЪРЖАВА Е СОЦИАЛНА,

А НЕ САМО „СОЦИАЛНАТА”

 

     Въпреки своята популярност, изразът „социална държава” е семантично дефектен (както впрочем и „социалния пазар”, „социалната икономика” и пр.), защото допуска, че има и „несоциална” държава (пазар, икономика…), а това е недоразумение по дефиниция. Има обаче един възлов за социалната организация въпрос и той е: ако неравенствата са неизбежни и полезни, което би твърдяло идеологически непредубеденото съзнание, защо тогава се борим с тях? Защо всички общества, в т.ч. и най-либералните, очакват от държавата активна политика, насочена срещу бедността, а правителствата им отговарят със съответни реални или камуфлажни, ефикасни или не, политики? Защото: държавата не е и не може да бъде невинна, когато обществото боледува, страда, деградира. Съществуват поне три фундаментални основания за социалните отговорности на модерните държави, каквато и да е тяхната типологична специфика:

  1. Ветрилото на социалните неравенства се разгъва с енергията на икономиката и отразява с някаква степен на подобие разпределението и използването на икономическия потенциал на обществата. Стопанският растеж и благополучието на хората, са далеч повече управленски предизвикани последици, отколкото природноисторически предопределени дадености. Особено релефно това проличава при системни трансформации, когато се сменят правилата и механизмите за контрол и регулиране, което се извършва например от 80-те години на ХХ век в страните от Централна и Източна Европа. Най-обобщеният критерий за оценка на социалноикономическата ефективност на държавната политика и управление е „равнище и динамика на БВП, общо и на глава от населението”. Т.нар. „отличнички” измежду реформиращите се страни, сполучиха при излъчването на компетентен, нравствен и отговорен към мисията, която случая му възложи, управляващ държавата елит, а други, като нас да речем, се провалиха в тези опити.
  2. Държавата е още по-отговорна за това как забогатяват богатите, защо обедняват бедните и как влияе едното и другото на посоката и темпа на икономическото развитие. По-специално, какво е относителното влияние върху социалната диференциация на: (1) субектните потенциали и мотивация, (2) селекцията на свободно конкуриращите се пазарни сили и (3) държавното протежиране, респ. дискриминиране. Когато в едно общество преобладават преценките, че социалните неравенства се дължат преди всичко на различия в субектните възможности, желания и воли, на конкурентни предимства (недостатъци) или пък просто на късмет (малшанс), тогава и богатството, и бедността  получават някаква обществена легитимация. В противния случай, както забогатяването, така и обедняването, се възприемат като незаслужени и обусловени от престъпност, корупция, привилегии, беззаконие. Естествено тогава неравенствата се отхвърлят категорично, те са несправедливи, каквото и да означава това.

     Обективен критерий за макросоциалната оправданост на неравенствата е: „корелацията между измерителите на динамиката на неравенството и на динамиката на БВП”. Ако тази корелация е положителна и значима, тогава неравенството може да се оправдае като относителна цена на растежа. И обратно, ако не е така, неравенствата са икономически, политически и морално неоправдани.

  1. На никоя държава не може да и бъде безразлично, кога настъпва момента, от който нататък мащабите, дълбочината и неоправдаността на неравенствата, стават или поне започват да стават, непоносими и за хората и генериращи рискове за техния съвместен живот. Тъкмо градусът на тази непоносимост индикира неадекватността на съответната държава и отчуждението на гражданството от нейната институционална участ. Естествено има се предвид не въобще социалното неравенство, което е налице и в най-благоденстващите общества, а неоправданата, неконтролируема, маргинализираща и отчайваща бедност, която тласка големи групи хора към аутизъм, престъпност, алкохолизъм и екстремизъм (имплозия на обществата) или към масирана и обезкръвяваща нацията емиграция (експлозия на обществата).

     От казаното следват няколко принципни изводи, които схващани в единство помежду им, образуват основите на рационалната, ефективната, устойчивата и прагматичната държавна социална политика, която бих нарекъл субсидиарно-стимулираща:

  1. Тя е допустима само, ако и доколкото, води до или благоприятствува за икономически растеж, защото без необходимите и достатъчни материални предпоставки, никакво преразпределение не може да е ефикасно в перспектива, не само за донорите, но и за бенефициентите.
  2. Тя трябва да съдейства на пазара да функционира, свободен от дискредитиращи действието му като универсален социален механизъм за свободен, равноправен и реципрочен (win-win) обмен на дефицитни стойности и ценности, не или извън пазарни сили, вместо да се опитва да го замести. Колкото и недостатъци да има, пазарът генерира стимулиращи и преодолими във времето конкретни неравенства, докато държавната власт плете мрежа от корупционно обременени, непродуктивни и много трудно преодолими неравенства.
  3. Нуждаещите се от държавно социално подпомагане следва да бъдат прецизно установени и разделени на 2 групи, спрямо които ще се прилага различно съдействие: хора с непоправимо увредени възможности за самовъзпроизводство – трайно болни, инвалиди, самотни стари хора и деца – сираци или изоставени от родителите си; и хора, временно изпаднали в състояние на абсолютна бедност, но със съхранен личен потенциал за рециклиране или повишаване на трудоспособността – безработни, лица с временна нетрудоспособност, многодетни бедни семейства, ученици и студенти от бедни семейства

     Социалните помощи за първата група нуждаещи се трябва да бъдат безусловни и сигурни, в парично или натурално изражение, но достатъчни в крайна сметка за скромно възпроизводство, съобразно стандарта на обществото в момента на подпомагането.

    Социалните помощи за втората група нуждаещи се би трябвало да са временни, условни, допълващи усилията им за възстановяване на загубена трудо и конкурентоспособност. Размерът на тези помощи не бива да достига или дори доближава до държавно определената или статистически наблюдаваната минимална работна заплата, за да не се подкопава готовността за труд в обществото.

    Категорично следва да се отклоняват от държавно социално подпомагане безработни, които отказват предложена им работа, за която те са физически годни, лица, използващи не по предназначението им целеви помощи, както и извършилите престъпления лица. Социално неприспособимите бедни – клошари, наркомани, алкохолици и пр., да бъдат поощрявани за живот в терапевтични комуни и други малки локализирани общности, където да се ползват от премерени хуманитарни услуги от държавата и от благотворителността на гражданското общество.

  1. Специално внимание заслужава държавната политика в областта на образованието, преквалификацията и повишаването на квалификацията, като инструменти за противодействие срещу бедността, причинена от пазарна непригодност:
    • Отпадането на все повече деца от училище и то още от началните години, преди постигането на елементарна грамотност, е не само частен, но и публично - държавен проблем. Намирам, например, за уместни законосъобразни мерки за държавно насилие над родители, занемарили от примитивизъм и оскотяване грижите за собствените им деца – лишаване от родителски права, облекчено осиновяване, отнемане на социални помощи и др. под.
    • Замяна на почти безплатното висше образование с: (1) система на държавно гарантирано студентско кредитиране; (2) договори между университетите, в т.ч. факултети, департаменти и катедри от една страна и публичния и частния сектори, в т.ч. министерства, кметства, корпорации и други корпоративни структури, от друга страна, за подготовка на договорирани по вид и брой бакалаври, магистри, специализанти, докторанти; (3) целеви субсидии и стипендии за университетите и за студентите при строго определени и прозрачни условия, от страна на държава, неправителствени организации и бизнес.
    • Повишаването на квалификацията и преквалификацията трябва да се кофинансира и коорганизира от държавата и бизнеса, който ще потребява новата квалификация, а изпълнението на програмите за обучение да се възлага с конкурс. Така държавата ще се включи в образователния пазар, а няма да се опитва да го замести.
  2. Държавната политика е длъжна да подрежда своите приоритети според нужното за обществено оздравяване и прогрес, а не според пошлите съображения на популизма и социалната демагогия. За България например в настоящия момент, несъмнено предимство трябва да имат младите и тяхната заетост и доходи, пред възрастните и техните пенсии. Изборът естествено никак не е лесен, но той се налага императивно от самия живот. Оптимизирането да речем на републиканския бюджет има 2 страни – на приходите и на разходите: не може да растат държавните разходи, а да намаляват приходите, както така и не разбраха до сега “юпитата” във властта. Натоварването на работните заплати с неприемливо високи социални плащания се натъква на обяснимата съпротива , както на бизнеса, от който се очакват инвестиции и създаване на заетост, така и на   наемния персонал, получаващ най-ниските заплати в Европа. Но вторачилите се в своите партийни и лични рейтинги политици са слепи и глухи за тези императиви.

     Така в общи линии изглежда тази социална политика на държавата, която нарекох „субсидиарно-стимулираща”. Тя не маже с мехлем раните, както прави „социалната” държава, нито наблюдава с малтусианско безразличие агонията на победените, както постъпва либертаристката държава. Практическото осъществяване на субсидиарно-стимулилащата социална политика е невероятно сложна задача. Тя не може да разчита на солидна и трайна електорална подкрепа и представлява „политическа екстра”, която не могат лесно да си позволят професионалните политици Но тъкмо това обстоятелство е лакмуса за проверка на истинската стойност на елитите, то е предизвикателство към тяхната способност да надмогнат популистките инерции и демагогските изкушения, съпътствуващи демократичните практики и традиции, на които е богата европейската история. Същинската, а не показно декларативна борба с бедността обаче, се нуждае от политическо мъжество.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 22.06.2003 г.