ДА УБИЕШ ДОВЕРИЕТО Е  НАЙ-ТЕЖКОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

 

     Хората обичат убийствата. Не си падат по това да ги гледат, когато убиват, но почти винаги гледат, когато други убиват.

Някои най-обичат да убиват животни – по суша, по вода или във въздуха. Наричат се гордо ловджии, рибари, касапи, а понякога и санитари.

     Други обичат да убиват флората. Те са повече. Било по-оправдано, защото животът на дървото се отнемал с по-малко страдание за чувствителната човешка душа, в сравнение с това да убиеш куче. Те се именуват най-различно – инвеститори, строители, частни собственици, туристи, министри, депутати, кметове, адвокати и още как ли не.

    Трети най-обичат да убиват конкуренти и инакомислещи. Биват бизнесмени, финансисти, монополисти, ислямисти (преди доста години бяха и християни), муджахидини,  расисти - антисемити, семити…, царе, президенти, главнокомандващи и пр.

    Четвърти си падат по убийства на интелекти, таланти, дарования. Много са отдадените,  същински мисионери – комунисти, фашисти, ченгета, учители, академици и всякакви други овластени нищожества, бездарници с позиции, милеещи за тяхното си равенството и непреклонни към всякакви неизгодни им неравенства.

     Пети се забавляват, а и прехранват с ликвидацията на добро и красиво, де що им се изправи по пътя – бюрократи, архитекти, застрахователи, модисти и пластични хирурзи, наркобосове, шефове в медии, tv-продуценти – най-вече на шоу програми и др.

     Както виждате драги ми читателю, тук не се занимавам с убийците на хора, по призвание или занятие – килъри, мутри, рекетьори и всяка подобна сган. Не ги подценявам ни най-малко, отвращават ме. Но самодейците сред тях има малко – самотни извратеняци, серийни убийци и пр., действащи обсебено, индивидуално или на съвсем малки групи. Те са човешки отклонения, психопати, девиатни чудовища, социопати, примитиви някакви, срещите с които са лош късмет, но в общия случай, такива срещи могат да се избягват и най-често се избягват. Много често обаче подобни хора са само изпълнители в ръцете на някои от вече изброените по-горе, към които всички изпитваме любов, уважение или поне разбиране и търпимост. Такива благопристойно изглеждащи, успели в очите на другите и станали или ставащи пример за подражание от околните, публични или ъндерграунд нотабили, са скритите кукловоди на професионалните престъпници, вкл. и убийци. Поне част от тях играят едновременно, паралелно или „по съвместителство” роли на общественици, магистрати, държавници, предприемачи, ловджии, духовници или университетски преподаватели. Срещите с техните садистично устроени кондотиери са много трудно предотвратими, за жалост, от обикновения човек.

     Така от един момент нататък нещата толкова дълбоко се изпортват, че и най-умните сред оптимистите си казват – „абе аз ли нещо изперках или света е тръгнал по дяволите?”.

     Има обаче едно убийство, което засенчва по катастрофални последици всички останали, дори взети заедно. Това е убийството на доверието. Доверие в това, че:

  • хората биха ни помогнали, ако изпаднем в беда;
  • никой няма да ни причини зло, без с нещо да сме го предизвикали или заслужили;
  • съществува все пак някаква неясна, но даваща ни надежди, справедливост, която има кой да въздава и на земята;
  • ние наистина сме равноправни и играем играта по ясни и стриктно съблюдавани от всички правила;
  • в обществото нещата, които не зависят от никого поотделно, са добре подредени и достъпни, съобразно някакви оповестени пред всички изисквания и критерии;
  • държавата, в която живеем не по наш избор, но която е наша по рождение, не е майка за някои, мащеха за други или казино за трети;
  • държавното кормило попада в ръцете на избрани, контролирани и сменявани от нас функционери, които вършат своята работа, така, както ние вършим своята – ако не блестящо, то поне прилично и почтено. Тези хора се грижат за публичните блага, които ние плащаме предварително и консумираме впоследствие. От тук следва, че не може да има тайни, секрети, забранени зони, поверителност и т.н. там, където някой от нашите избраници или пълномощните харчат нашите пари, по дефиниция в наша полза.

     Веднага казвам, че по мое мнение нищо от току що изброеното не е налице в моята страна. В смисъл, че би било лекомислие да се надяваш на всичко това,  да вярваш, че когато тези неща понякога се случват, това не е чудо на чудесата, а е нещо съвсем нормално, съгласно очакванията, стандарт. Естествено, че има и щастливи хора, дори и в България, но силно се съмнявам, че щастието им има нещо общо с характера на обществото, в което живеят или с качествата на държавата, чийто печат в паспорта  носят в джоба си.

    Ако така си мисля само аз или пък е мнение на едно досадно и вечно мърморещо и недоволстващо малцинство, каквито предполагам има навсякъде по света, никакъв проблем всъщност няма. И понеже не съм суетен графоман, ако се съмнявах, че може би повечето от българите живот си живеят, но черногледството ми пречи да го видя, въобще не бих занимавал другите с фобиите си. Но не е така!

     Доверието във всичко в и около нас, тотално се е сринало под санитарния минимум. Кой го уби? Всички заедно или някои от нас? Ако е второто, защо другите им позволихме?

   За огромно съжаление все повече се убеждавам, че ние българите не просто сме едни от най-бедните, най-нещастните, най-намаляващите и т.н. народи по света. Ние всъщност живеем отчайващо зле, това не ни харесва, но си нямаме нито идея как да го променим този наш живот, нямаме колективна воля да се вземем в ръце, нито пък можем да разчитаме на управляващите, които излъчваме.

     И понеже сякаш можем да се приспособим към всичко, което би убило други, нещата у нас външно погледнато не изглеждат чак толкова зле. У нас няма стачки, улични безредици, студентски протести. Селяните ще си избият добитъка, но няма да го подкарат към границата като гръцкия селянин. Нашият интелектуалец е консервирал ум и достойнство, драпа неистово за участие в някой проект (най-добре да е евро), който властимащите му предоставят, след куп унижения естествено или от пък някой друг, който някъде, някак си го е спечелил и си търси изпълнители. През останалото време изчаква някой от властта да го покани да се подпише под някаква подписка за нещо си и тръпне в смирено очакване да му връчат тържествено почетната награда за това, че е пропилял живота си, малко преди да умре. Нашият бизнесмен чупи кръст и драпа като богомолец за Йерусалим да се качи в самолета, заедно с президент, премиер, министър, кмет, владика …, да си подсигури на четири или малко повече очи - я  блага държавна поръчка, я вкусна хапка от оперативна програма, я митническа аванта, я данъчно опростяване в колкото може по-големи размери, я заменка на кон за кокошка и т.н., постижими разбира се дела у нас. С подкрепа, най-вече финансова, на който, както се налага. Нашите полицаи, следователи, прокурори и съдии гледат да не сбъркат нещо и в същото време да помогнат комуто трябва, срещу колкото се може повечко (закон е това!)…

     И т.н. докато стигнем до пенсионерите и студентите. Защо тъкмо до тях? Защото драги ми читателю едните никак, ама никак не са невинни за всичко това, което трови днес живота на всички ни. А другите заради това, че ако България има бъдеще, то те са онези, които могат да го изградят. Ако поискат!

     И така, какво да кажа за пенсионерите, към които в най-скоро ще се присъединя, по Божията милост и по законите на страната. Ами нищо, освен Бог да ви (ни) е на помощ. Единственото добро, което още можете да сторите за тези след вас е да не гласувате. Обещавам на всеки негласувал пенсионер безплатно чаша топла мента, блистър нифедипин или шапка от вестник, по избор.

     А на студентите, които най-добре познавам, поради 40 годишното ни съвместно съществуване, а и на всички други млади българи, ще кажа следното: мили деца, ако имате хъс, воля и енергия, ако искате да пишете история, а не да правите кариера или трупате богатство, ако поне малко държите на род и дом, то напънете се малко (много не е нужно, защото всичко е дотам изгнило, че само чака някой да го бутне), съединете възможностите и усилията си, за да възродите днешната разкапала се от корупция, престъпност и безразличие България. Случвало се е и преди да се намират подобни светли сънародници, когато страната е била в тежко положение. Уверен съм, че ако го сторите, ще бъдете горди със себе си. Ще бъдете и уважавани от целия свят за това, защото този свят се е научил да цени градежа, упоритостта, усилията, изстраданите и заслужени успехи. Който успее тук и който с този си успех съдейства и на собствената си родина, когато границите тук му отеснеят, нека тръгне по света да се реализира, расте на по-високо равнище или да се забавлява. Както всъщност отдавна го правят не малко българи – музиканти, спортисти, художници, архитекти, проектанти и т.н., пръснати по близки и далечни страни. Тъкмо тези българи никога не забравят от къде са тръгнали и не прекъсват връзките си с България, за разлика от наследниците на окралите страната ни морални уроди. За такова бъдеще ще ви се радвам от сърце, от този или от онзи свят.

     Ако пък не сте такива, тогава ще ми е все едно къде – у нас или по света, ще правите това, което можете и/или предпочитате – да се присламчвате към силните, да ги обслужвате както те искат, за да ви растат заплатата, бонусите, собствеността и банковите сметки, да се нагаждате към каквото се наложи, за да бъдете добре вие и вашите деца. Отглеждайте по ваш избор второ поколение емигранти по света или пък n –то поколение мамини синчета и момичета, тук у нас – на мен ми е безразлично.

    Та за такива неща си мислех напоследък, докато непрестанно ми навират в очите отвсякъде опротивелите ми до втръсване: розовите бузки на застаряващия рокер, комуто властта очевидно му се услади та иска още; глиганската прическа на първия ловец на републиката и майстор в задкулисните сделки и интриги; бицепсите и синия глезен на новия месия с тъмно минало, обещаващо настояще и кой знае какво бъдеще; лукавия поглед на лешояда, провъзгласен за сокол от гугутките, които храни около себе си; зареялия безизразен поглед към придобитите с вярна служба на републиката гори и дворци, знатен дедо, както мило го наричат някои от царедворците около него. Споменавам само „най-рейтинговите” днешни „герои”.

     А въобще не ми се говори за ордите от хиени, озверели от чакане на по-тлъста жертва, на жадните за внимание, длъжности, светска слава, имоти и яхти, от бързащи към върха младежи и девойки, завършили знайни и незнайни университети, колежи и училища по широкия свят, а и у нас, практикували какви ли не занятия и спортове досега, които угоднически гледат в очите и търсят близост до гореспоменатите.

     Забавно или тъжно, преценете сами.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 28.05.2009 г.