ИЛЮЗИОННАТА  ПУБЛИЧНОСТ  И  БЛАГОДЕНСТВИЕТО


   Периодично управляващи, с услужливото съдействие на обгрижващите ги (не безкористно естествено) медии, подгряват задрямалото гражданско общество или онова, което трябва да мине за такова у нас, с подбрани и внимателно аранжирани теми за псевдодебат. „Псевдо” защото става дума или за въпроси, по които вече е взето решение, нуждаещо се от квазилегитимация (Закон за републиканския бюджет, АЕЦ "Белене"...), или за въпроси по които се знае, че нищо не се прави и няма намерение да се прави (досиета, финансиране на политически партии…), или за въпроси, по които се налага да се създаде видимост за активност, без нещо значимо да се промени (корупция, престъпност, структурни реформи в съдебна система, здравеопазване, пенсионно осигуряване, образование, социално подпомагане…). Това им е нужно за да внушат на наивниците отвътре и извън страната две явни за негласуващите или „гласуващи с отвращение” българи, а те са около половината от имащите право на глас, лъжи: първата, че властимащите са загрижени за властнямащите и втората, че народът дебатира своя живот и задава дневния ред на управляващите.

     Една от тези теми, ежегодно актуализираща се някъде през месеци септември-октомври, е тази за бюджета на страната. По това време властта, не без  помощта на яловата опозиция, разиграва вече 7-8 години две представления: едното, как да се изхарчи „най-загрижено” за всички, е ако не може за всички, поне за най-активните електорално, спестения с много усилия и пестеливост на властта „бюджетен излишък” и другото, как да се защити от демагогията и спекулативността на безотговорните опозиционни сили „най-балансирания” и „най-отговорно” съставения бюджет, който е можело да бъде предложен.

     И в двата случая най-често правителството прави каквото си иска, от това, което субективно може, въпреки шума, вдиган от опозицията. Защото у нас едно ситуативно мнозинство за важно парламентарно гласуване винаги може да бъде подготвено и спазарено, а и защото опозицията у нас няма навика да предлага реални алтернативи, било то защото не може да ги измисли, било то защото не и се занимава с подобни неизгодни и досадни подробности.

     Тъй като по първия спектакъл ролите вече се изиграха и публиката се разотиде, нека погледнем в сценария за втория, който предстои да се изиграе в Парламента. В главната роля се явява видният меценат на изкуство, спорт и образование, финансовия Бог на НДСВ, доверено лице на цар, принц и БСП, настоящ финансов и бъдещ (на нещо, може и на същото) министър Милен Велчев. Той ще заяви от трибуната, че това е единствено възможния бюджет, за съставянето на който са положени неимоверни интелектуални, морални, психически и физически усилия, изстискал всичко възможно за благото на българина. Въпреки това, той сговорчиво ще отвори вратата за „конструктивен диалог” по всяко предложение за увеличение на разходите, стига предлагащите да посочат от къде да се отрежат средства за да се осигури нарасналата издръжка. И със сигурност мелодраматично ще предложи варианти за това: „от пенсии, от разходи за здравеопазване, от социални помощи” и т.н. Няма съмнение и че той ще изрази съгласие за съкращаване на приходите в бюджета, например от данъци, ако обаче предлагащите това бъдат така добри да кажат кои разходи да се намалят. И пак навярно ще подскаже: „за пенсии ли, за здраве ли, за социални помощи ли или за нещо друго”? Нали се сещате, че хване ли се на тази въдица опозицията, за нея няма печеливш ход. И колкото и да не е за вярване, тя се хваща всяка година. От незнание ли, от мързел ли, от безволие ли, от хитруване ли и въобще от що ли аз не зная, но е факт, унизително повтарящ се вече толкова години, безуспешно прикриван с гола реторика.

     И тази година нищо ново. Правителството предлага лек фейслифт на бюджета от миналата година, включващ незначителни корекции в приходната и в разходната части, без почти никаква промяна в относителната част от БВП (брутния вътрешен продукт), която ще се преразпределя чрез РБ (републиканския бюджет): общо намаление на данъчната тежест по ЗОДФЛ с 1,5 - 1,8%, премахване на данък наследство или жертване на „цели” 350 хил. лв. годишно, премахване на пътния данък, заменен от винетки, увеличение на разходите за образование с 0,1% (?!) от БВП, съкращаване на срока за връщане на ДДС за фирми износителки с 15 дена и пр. козметики, отразяващи се с някакви стотинки или най-много няколко лева в месечния доход на глава от населението. Толкова ли е важно дали 204 млн.лв. ще бъдат заделени за „активни мерки срещу безработицата” или 104, респ. 304, ако те ще отидат главно за разхождане на метли от униформени мургавелки за по час-два на ден. Или с колко „процентни пункта” или „пункта от процента” ще се увеличи „доброволното задължително” (кой ли допусна този оксиморон в законодателството ни?) здравно осигуряване, след като то не е доброволно, нито можем свободно да си избираме частен фонд за тази цел.

     Какво предлага опозицията до този момент? Или същото, което и правителството, или по-значими промени, като групата депутати от ОДС за практическо въвеждане на плосък данък от 10% по ЗКПО, но без контекстуална обосновка, с което директно попадат в „капана Велчев”, за който стана дума. Считам, че не просто е безсмислено да се участва в подобен „дебат”, но и че това е донякъде безсрамно. Защото никой не желае да заговори за наистина важни неща, като:

  • Кои са приоритетните публични блага, които българската държава в този момент и с ресурсите, с които обективно разполага, може да се нагърби да осигурява на своите граждани, кои „публични” блага тя ще се наложи да прехвърли на пазарните механизми и така да ги признае в настоящия момент за частни (поради невъзможност да ги подсигури като публични), кои публични блага ще бъде най-целесъобразно да се осигуряват по пътя на публично-частните партньорства. Тези въпроси са важни защото вече е болезнено ясно, че държавата ни е силно затруднена да гарантира дори санитарния минимум по отношение на такива, всеобщо признати като публични, блага, като вътрешна сигурност и правов ред, здравеопазване, екология, защита на собствеността, противодействие срещу престъпността и корупцията и др.
  • Когато една държава изпълнява зле, т.е. некачествено, с големи разходи и с много корупция, голяма част от своите функции, и когато не е оправдано нито икономически, нито морално, нито социално тя да разширява своите пълномощия, логично е да се пристъпи към редукция на държавните функции, като предпоставка за повишаване на държавната ефективност. А това означава, че през нейния бюджет би следвало да се преразпределят намаляващи части от произвеждания БВП, т.е. вместо досегашните над 40% да се пристъпи към поетапно намаляване на този дял до 35%, а и до 30 % за около 5-7 години.
  • Няма оптимално решение на въпроса за приходите, извън разумното лимитиране на разходите, както и на този за разходите, без отчитане на обосновано като рационално, ниво на приходите. Нито опозицията, нито гражданското общество като цяло, не би трябвало да позволяват да ги будалкат с рамкирани от „капана Велчев” псевдодебати, докато не се дадат верни, точни и честни отговори на въпроси като: по какви практически, не теоретически, схеми се източват 7 цифрови суми от неплатени данъци и фалшификации при връщането на ДДС, тъй като е ясно, че това не може да става без височайшо (колко височайшо?) покровителство; какъв е размера на контрабандата в България и какви са корпоративно-политически-мафиотските мрежи за нейното осъществяване, вместо да ни се разказват благи приказки за Краун Ейджънтс и за нарастващите постъпления от митниците; колко пари са завлекли от държавата „честни”, особено големи данъкоплатци, за които приживе никой нищо не смее да каже, а след това не е честно да казва, и още много други подобни въпроси, негласно обявени сега за държавна, но всъщност публична тайна.

    Вместо такъв истински публичен дебат, ни занимават с дребни закачки, подмятания, с глупости като „вдясно”, „вляво”, в „центъра”" на някакво си политическо пространство и с някакви чудодейни предизборни коалиции, които трябвало да ни накарат да гласуваме, ако не искаме „другите” да дойдели на власт. И всичко това на фона на един надменен до наглост премиер, който съумява да произнесе нещо разбираемо комай само когато от вътре му блика неконтролируемо презрение към народа, който управлява. За благодарност пък поданиците му вдигат мазохистично рейтинга, а фрустрираните от успеха му политици се надпреварват да му засвидетелстват своята преданост и му предлагат от сега да продължи да управлява и утре, от тяхно име, ако не дай Боже спечелят изборите. Може и да се окаже, че Симеон отлично ни познава, даже по-добре отколкото сами се познаваме. Колко добре го разбирам и колко силно не искам да е прав режисьорът Александър Морфов, когато казва: „В България отдавна няма идеи за които трябва да се умира. Липсват и идеи заради които трябва да се живее… Нищо не се е променило и сега. Няма и да се промени. То е по-силно от самите нас." То = ?

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 26.10.2004 г.