ИМА ЛИ ДЕМОКРАТИЧЕН ИЗХОД ПО-СКОРО НЕ

 

     Когато главният прокурор на една страна заяви, че въпросът опира до избор между  „държава на престъпността” или „държава на Мусолини”, това означава само едно: държавата е вече в ръцете на престъпниците и се чака Мусолини да я отвоюва от тях в полза на народа. А къде е народът? Дреме като в наркотичен унес, трепери от страх, предлага услугите си на мафията, работи за прехраната си по инстинкт, емигрира или се подготвя за емиграция.

     Такъв е печалният резултат от реформите след 1989 г., подготвени май да протекат по този начин, доста преди това. И нека не се заблуждаваме, че имаме наистина „функционираща пазарна икономика”, че демокрацията е победила невъзвратимо, че валутният борд е непоклатим и че НАТО и ЕС не могат без нас. За огромно съжаление нещата, от повечето гледни точки, прогресивно се влошават, колкото и прилично да изглеждат те през погледа на късогледи макроикономисти, политолози - запалянковци или покварени социолози.

     Преди да помислим къде е изхода, сме длъжни да разберем защо стана така, като отхвърлим прангите на удобните, лесните и неверните обяснителни схеми, с които се залъгваме толкова време.

  1. Срам не срам, трябва да си признаем нещо морално обременително, но необоримо: огромна част от българското население си живееше относително добре, за неговата култура, морал и традиции, по времето на комунизма и не направи нито един, па макар и плах и неуспешен опит, да промени съдбата си. Цел на живота на мнозина беше не смъкването на комунистите от власт, което е напълно разбираемо, поне защото бе невъзможно по онова време, а приемането в комунистическата партия, наброила по едно време 1 млн. члена и отхвърлила кандидати за членство поради лоши произход или начин на живот, поне още толкова. Това прави около 1/4 от населението на страната?! Е, кой, с кого и за какво да се „бори” при това положение?
  2. Никъде другаде в Европа комунизмът на Ленин и Сталин не бе наложен по такъв безцеремонен и без всякакво въображение начин, както в България - никаква частна собственост, инициатива и предприемачество, нулева толерантност към опозиционно или дори независимо поведение и т.н. Това натика живота на мнозинството в битовия ъгъл на микросоциобиологичното оцеляване. В същото време бе подкупена малодушната или податливата към духовно проституиране част от интелигенцията, а останалата част бе отпратена „да твори” в сферата на безопасните за властта, теоретични и естетични абстракции и метафори.
  3. Управляващите комунисти си отгледаха дефектно селектиран, изумително негоден квазиелит за собствена употреба, който независимо от полученото на Запад образование, не бе способен за обществено полезни дела. Това се оказаха „малки” по дух, но големи по самочувствие и амбиции човечета, хитри и двулични, хамелеонски възпитани, верни на партията, докато тя бе на власт, и яростни антикомунисти след това. В името на собственото си лично благополучие, тези хора провалиха и партията си, и държавата, която се заеха колкото користно, толкова и несръчно да реформират и управляват след 1989 г. Тези хора управляват и досега – по същия абсурден и пагубен за нацията начин, по който са били рекрутирани някога от ЦК и по който се инфилтрираха в бизнеса и политиката. В ръцете на тези хора и на новоприсъединилите се към тях „сродни души” след 89-та, се намират почти всички лостове на легалната и нелегалната власти в момента.
  4. Т.нар. „мирен преход”, с който напразно се гордеят неговите „архитекти” Жельо Желев, Гиньо Ганев, Ахмед Доган и Со, беше един подъл маскарад, разигран пред очите на един пробудил се и обнадежден народ, който беше най-безсрамно подведен да се надява и очаква неща, които никой от „реформаторите” не е и мислел да му дава или позволява. Целият смисъл на този преход се състоеше в това да се направи политически заслон за задкулисната трансформация на държавния капитал в частен и за демократоподобното заемане на водещи позиции в „новата” политическа класа на страната. При това без никой от виновниците за погрома и последвалото разграбване на държавата да пострада – никакъв съд, никакви „ексцесии”, никаква лустрация, – гладко и без аварии, или както не много умни или пък не много честни казваха – „цивилизовано”.

     По същия начин възникна и мафията, която едни и същи хора отричаха, че въобще съществува, когато бяха на власт и които мигом си превръщаха в радетели за безмилостна борба с нея, когато не бяха на власт. Отново „идеите” и „отговорните изпълнители” идваха от средите на бившите специални служби, други „служби” отговаряха за персонално предписваните валутни стимулатори, инжектирани по списък и по график в джобовете на избраниците, а редовия състав се набираше от цяла армия, останали неприложими по предназначение, спортисти и други млади хора, търсещи „бързи удари” с малко усилия и без много морални задръжки.

     На теория мафията можеше да бъде победена и до голяма степен изкоренена, веднага след нейното раждане, т.е. през първата половина на последното за предходния век, десетилетие – от 1990 до 1995 г. Само че държавата тогава не искаше, защото бе заета с дирижирането на гореспоменатата трансформация, в сценария на която изглежда е влизало и допускането на контролируема организирана престъпност, като незаменим акселератор на скоротечното „първоначално натрупване”. Само че разглезената и разхайтена по време на безгрижното си детство престъпност, бързо порасна и хич не иска да е контролируема или пък послушна. А и как да бъде кротка , когато всичко е в ръцете и: (1) почти няма сектор от икономиката на страната, където на т.нар. „свободен пазар” да не безчинстват „групировките”, както нежно и безопасно наричаме мафията ние тук; (2) „приватизираният” и вторично засмукан капитал е изнесен в офшорки по целия свят, където е конструиран един невидим, но реален октопод, навързал по необозрим начин мащабни престъпни „клъстери”, голям част от които включили някакво чуждестранно участие, вероятно със сходен генезис; (3) основната част от новата политическа класа практически е в ръцете им защото те са „инвестирали” солидни суми в нея, поради което и опитите на сравнително добре образовани, но  зависими  политици, да изглеждат  лидери, са комични.

     Какво може, при тези изключително неблагоприятни и тежки условия, да бъде направено за да бъдат спасени изнемогващите българско общество и държава? „По принцип”, както обичат да се изразяват мафиотите, са възможни следните решения (изходи):

  1. Да се обяви „разпускането” на българската държава и властта да се поеме от ЕС и назначен от нея еврогубернатор. Този демонстративен отказ от национален суверинитет ще бъде крайно обиден за един много стар и с бляскаво, макар и далечно минало, народ и вероятно неприемлив за имащата свои грижи и страдаща от стари скрупули Европа, поради което и този вариант не изглежда никак вероятен.
  2. Да се продължи „мирното демократизиране” на страната, под настойничеството на добре заплатени отвън и слабо загрижени за България, която за тях е само „частен случай” и поле за експерименти, експерти-„демократолози”, в съучастничество с космополитни местни интелектуалци, надарени с колаборационистка пресметливост. Това е „път-мечта” за мафията, която ще го подкрепи не само на думи, но и ще ко-финансира неговото проправяне, защото така ще се бетонира в изгодното статукво, опаковано като от Кристо с приветливо демократични платнища или найлони. Европа, а може би и Америка, ще подкрепят този „цивилизован” избор от гнусливо нежелание да си цапат ръцете, а и от идейна склероза и импотентност. От много години там повтарят, а ние угоднически пригласяме, една съмнителна или поне неточна, мисъл на един велик политик и държавник, че демокрацията била, ако не съвършената, то по-добрата от всички други политически системи. Само дето в подобни случаи не се уточнява, както това правят коректните учени, като Констан, Вебер, Хайек и много други, че това е може би вярно, но само за определен тип цивилизация и култура, което означава, че демокрацията не е универсален политически оптимум. Убеден съм, че и на Европа, и на Америка не след дълго ще им се наложи да признаят, че демокрацията не винаги и не при всички обстоятелства е „най-добрия” политически ред дори и в границите на западния или евроатлантическия тип цивилизация. Да не говорим, че подобно мнение е неуместно надменно и даже изглежда инфантилно, ако го окачествим от гл.т. на развиващите се като торнадо общества в Китай, Сингапур, Тайван, Ю.Корея, а вече и Индия.
  3.      Ако този вариант се реализира ни чакат дълги и тежки години, през които е много вероятно да се превърнем задълго в заден двор на демократичната общност, където „нещо все не е наред”, подобно на Чикаго за САЩ от началото на миналия век или на Сицилия за Италия след войната. Не се знае обаче, колко българи ще останат  в България тогава.

  4. Бързо и радикално реформиране на страната, под ръководството на малоброен, решителен, национално отговорен, ситуативен и временен управляващ елит, подкрепен и внимателно наблюдаван от ЕС, НАТО и САЩ, които да държат в ръцете си „опция за отстраняване” в случай, че радикалните реформатори не се окажат на висотата на очакванията към тях отвътре и отвън. Съзнавам, че това би била сюблимна и рискована оздравителна операция, защото предполага временно суспендиране на конституцията, извънредно законодателство, ограничаващо временно гражданските права и свободи и др. под. очевидно "непопулярни" ходове. Считам, че целта на това извънредно управление не трябва да бъде конфискацията и национализацията на частна собственост, за да не се утежни и обезкуражи средата за правене на бизнес през това време, още повече, че когато е уязвим нейния произход, тя е най-често отлично замаскирана като „чужда инвестиция” или по друг подходящ начин, намерен от изобретателни и скъпи юристи, а налагането на железни правила, които да установят законност в страната, бързо и справедливо правосъдие за онези, които нарушават законите, независимо кои са те и къде се намират в социалната йерархия. Драматичното в случая е във факта, че без подобни екстремни политико-юридически методи, прогнилата от корупция държава и загнилото от престъпност общество не могат да се излекуват и защитят, а също и във възможността за по-дълго от необходимото продължаване на „извънредното положение”, което естествено не може априори да се изключи, като реална хипотеза. Има още поне два проблема пред този вариант на решение: (1) не се знае ще се намерят ли в страната готови да поемат огромния риск и отговорност и в същото време способни да оправдаят риска с адекватни и бързи действия, хора измежду настоящия висш ешалон на властта, а също и ако се намерят дали ще се окажат подходящите; (2) не се знае и дали отвън, и преди всичко от ЕС, НАТО и САЩ, тези хора биха получили подкрепа, доколкото без нея дефицита на ресурси, авторитет и легитимност ще им попречи да се справят със ситуацията и с мисията си.

     Има и такива моменти в историческото развитие, когато популярните алтернативи са безполезни и дори вредни, а непопулярните – полезни, но несигурни и рискови. В тях обаче проличава дали една нация притежава воля за живот или вече се е разпаднала на нямащи обща съдба или отказали се от нея атомизирани индивиди, отрекли се от миналото си и зареяли се самостоятелно в бъдещето хора.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 22.01.2004 г.