ИМАМЕ ЛИ ПОТЕНЦИАЛ ЗА НАЦИОНАЛЕН СУВЕРИНИТЕТ?

 

     За националистичното (патриотарското) българско съзнание въпросът звучи кощунствено, а за космополитния елит, изпаднал в родова амнезия безсмислено. Струва ми се обаче, че за мнозинството днешни българи, които нито са забравили или намразили собствената си родина, нито пък я гледат с екзалтирания поглед на националния нарцисизъм, той има фундаментално значение. Защото прекалено много станаха през последните формално свободни години свидетелствата, че колкото и прилично или даже много добре да изглеждаме ние българите в индивидуален план, като социално цяло сме по-скоро тълпа, безпомощни и не рядко саморазрушителни. Нито функционално, нито морално нашия съвместен, колективен български живот изглежда нещо стойностно, както за нас самите, така и за наблюдаващите и канещи се да ни приемат в дома си чужденци.

     Почти ежедневни са илюстрациите на този извод. Има ли нещо общо между ширещите се организирана и улична престъпност, от една страна и неразбориите и упадъка в здравеопазването и образованието например, и ако има, кое е то? Има разбира се и това е неспособността на държавата да се справя с проблемите и безразличието и търпимостта на обществото към собствената му колективна орис. Държавата нито иска, нито може да си свърши работата като срази престъпността, спре с беззаконието и реформира из основи социални сфери. Не иска поради дълбоката и безнаказана корумпираност на политици и администратори от горе до долу, а не може заради почти всеобхватната некадърност на властния елит, глуповато гледащ надменно и презрително към естествените, самовъзникващи и властнонезависими професионални елити в обществото. При това положение и когато качествени хора случайно попаднат в партийнополитическа среда, те биват съвсем не случайно отхвърляни или изолирани като чужди тела, за да не развалят „бизнеса” и рахатлъка на т.нар. политическа класа.

     А какво прави в това време обществото или по-точно мнозинството от средностатистически единици, които минават за такова? Здравата част от него си гледат работата и семействата и въобще не се интересуват от общи неща, политики и т.н. Тези хора са относително най-щастливи, докато обществената среда е благосклонна или поне неутрална. Когато тя стане враждебна, а това все някога става, устойчивостта на частния им живот се разклаща и настъпва усещането за значимостта на социалната общност. Друга част предимно гледат зашеметено, завиждат на богатите, възхищават се на мутрите, мразят партиите и политиците, смучат гроздова докато гледат шоу и сериали, слушат чалга и чакат бат Бойко да ги оправи, а през свободното си време, каквото имат в изобилие, оплакват участта си и кроят планове за емиграция. Трета част представлява неустойчива общност, имаща комбинация от белези на първите две. Гражданско общество като цяло практически няма или е в зародиш, а пъстрия и нарастващ сектор на NGO (нестопански организации) все още не може да изиграе присъщите си профилактична, критична, конструктивна и интегрираща роли поради финансови, политически и други зависимости.

     Демокрацията навсякъде е в криза. Но докато в Европа и Америка тя заболя след дълги години на здраве и успехи, то в т.нар. „нови демокрации” тя се роди дефектна и не е чудно, че по-трудно от очакванията и не много устойчиво печели обществените симпатии. Затова и в повечето от бившите соцстрани управляват бивши или преоблекли се комунисти, от чиито редици бяха излъчени и новобогаташите, овладели незаконно и непазарно посткомунистическата икономическа власт. Няма как такива общества да бъдат устойчиви, ефективни и нравствени. На пазара се успява предимно не с конкурентоспособност, а с държавна и/или мутренска протекция. Големите пари се правят от контрабанда, присвояване на публична собственост по недостъпни за простосмъртните партийнокриминални механизми, наркотрафик, фалшификации, държавни поръчки, силова монополизация, данъчни измами и пране на мръсни пари. Нито един от тези свръхдоходоносни „бизнеси” не може да успее без знанието, позволението и участието на държавната власт. В малка България всичко се знае - и каналите, и обемите, и изпълнителите, и покровителите, и посредниците. С имена, адреси, ЕГН-та, част от сметките тук и там …, но какво от това, че се знае!? Натрупаните по този начин пари впоследствие се инвестират в имоти, акционерен капитал, финансово посредничество, търговски вериги и т.н. като така се легализират, замърсявайки неизбежно и светлия бизнес и пазарното съревнование. Защото дълго време парите вървят заедно с културата и нравите на своите собственици и носят белега на своя произход.

     Политическият процес е дискредитиран. Все по-малко почтени хора избират политиката за свое поприще. Хората вече не желаят дори да гласуват и така нарочените за народни представители стават избраници на все по-намаляващ брой избиратели. Легитимността на излъчената по стандартните демократични процедури власт е под въпрос. Не е под въпрос обаче тяхната неефективност. Държавата не изпълнява жизнено важни функции, например осигуряване на ред, законност и сигурност, други зле осигуряват инфраструктура, а за сметка на това се занимава с неща, които не са нейна работа, например въздаване на социална справедливост.

     Може би най-илюстративния пример за сбърканата роля на българската държава във функционирането на обществото, е структурата на републиканския бюджет и подхода към неговото съставяне. Ето някои въпроси по които е нужен разумен и честен дебат и които очакват нови, различни от досегашните отговори, за да не се провали бъдещето на страната:

1. Кой, как и защо реши, че повече от 40% от доходите на българите трябва да бъдат изземвани от държавата, за да ги преразпределя тя, както намери за добре? Тук отговори от типа „така е по света” са абсолютно недопустими, най-малкото заради това, че по света има всякакви практики, в т.ч. и съвсем далечни от нашите. Някой някога постави ли на обсъждане темата за т.нар. „публични” блага и особено за тяхното съотношение с „частните” блага? Държавата е длъжна да финансира и осигури на населението само онези блага, които хората не биха могли надеждно сами да си подсигурят, а не да си самовменява отговорности, за които никои не я е упълномощавал.

Ако погледнем структурата на разходите в бюджета ще разберем как държавата си представя що е публично благо и неин дълг. В Бюджет 2006 е предвидено изхарчването на 6 169 400 лв. или 33.8% от общите консолидирани разходи за „социално осигуряване, подпомагане и грижи”. Този колосален разход ни говори или че сме нация от пенсионери и инвалиди, или че тези системи пенсионната и за социалното подпомагане са напълно дефектни, поне при сегашната демографска ситуация. За здравеопазване са отделени 10.9%, което е съпоставимо с положението през 2005 г. и като не се предвиждат сериозни промени във функционирането на системата, е ясно, че пак ще си доплащаме на ръка на лекарите, болниците пак ще са в перманентен дефицит, а лекари, здравна каса и министерство на здравеопазването пак ще разиграват пошли сцени на раздори помежду си на гърба на болните.

Пита се защо в обществото ни не се обсъжда как хора, фирми и държава да разпределят по нов начин своите усилия и отговорности за здраве, пенсии, образование и социално подпомагане, така, че: държавните разходи да се свият до 30-33%; да се поощри желанието за труд и предприемачество; да подобрим здравното обслужване, да повишим квалификацията на персонала и да подобрим живота на пенсионерите и то без да демотивираме младите и без да ги прогонваме да работят за пенсиите на възрастните в други държави.

2. Ще доживеем ли правителство и финансов министър, които открито и честно да заявят на гражданството: можем да намалим преките и косвените данъци с толкова процента, но ще трябва да редуцираме отговорностите на държавата в тези и тези области, в т.ч. ще се отменят следните досегашни конкретни ангажименти на държавата. Или пък: можем да увеличим пенсии, заплати, помощи и т.н. с еди колко си процента, но за сметка на това ще се наложи да увеличим данъци и такси съответно с „Х” процента. Кажете сега кое от двете предпочитате и ние ще ви го дадем. За да бъде нашият избор рационален обаче, държавата или по-скоро неправителствения сектор, би трябвало още да ни информира и колко приблизително би струвало единица благо от даден вид, ако ни го предложи пазара и колко вероятно ще струва то същото, ако държавата ни го предостави „безплатно”. Защото във втория случай задължително би следвало да се калкулират неизбежните административни разходи, загуби от незаинтересованост и присъщите корупционни такси, които пак ние плащаме от собствения си джоб.

Само на такава рационална плоскост могат да се търсят полезните за хората политически решения и да се възвърне загубената ни вяра, че животът ни е в нашите ръце, че можем да заживеем и по-богато, и по-честно, и по-съдържателно, а и по-вдъхновено. Спорът на политическия терен не трябва да бъдат повече идеологията, илюзиите лявоцентър, дяснопартийните симпатии и антипатии, харизмата на политическите лидери, която никой не знае къде ще ни отведе, про – това или анти – онова и т.н. Мисля, че е време да престанем да схващаме политическите актьори като представители на едни или други групи от населението във властта и след това да ги чакаме да се договарят на тъмно как да си разпределят тлъстата баница помежду си, и да им гледаме поразиите и резила цял мандат. Нужно е да им отрежем баницата, като рязко намалим дела на БВП, преразпределян чрез бюджета (това е впрочем и най-сигурното противодействие срещу корупцията!), да изискваме от партиите или както и да се наричат политическите организации, борещи се за властта чрез нашето доверие, да ни представят проекти за обществени преустройства, варианти за модели на функциониране на обществото като цяло и на отделни негови подсистеми. Нужно е неправителственият сектор и главно науката да разработят, експериментират и предложат за употреба комплекс от измерими показатели за качество и ефективност на предлаганите от държавата публични услуги, за да се сдобием с критерии за вярна политическа преценка и избор.

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 08.11.2005 г.