КАПИТАЛИЗМЪТ Е НЕОБХОДИМ НЕ САМО

ПО ИКОНОМИЧЕСКИ ПРИЧИНИ

 

     Чувам напоследък да се говори и то почти 20 години след самосрутването на социализма, за нуждата от реабилитация на капитализма. На пръв поглед странно, защото какво правим от 1989 г. насам? Би трябвало да е капитализъм, който от някакво подозрително неудобство наричаме „демокрация и пазарна икономика”. Само че май нещо не се получава или поне се получава не съвсем капитализъм. Някак си, повече със сетивата отколкото с разсъдъка си усещаме, че нашия капитализъм не е, както и почти всичко, което ни обгражда, истински, а „менте” – нещо което само прилича на него.

     И как няма да е така, когато изведнъж някакви, до омерзение познати ни хора и техните грижовно отгледани наследници, се преродиха от партийни секретари, комсомолци и други активисти, сътрудници и доносници на БКП и нейната държавна сигурност, в самородни демократи, финансисти, крупни предприемачи, едри собственици на каквото падне, натовци и наперени протагонисти на дълго и успешно прикривани евроатлантически ценности. Та погледнете насаме, безпристрастно и не безпаметно първите четирима в държавата ни и се опитайте да си отговорете на въпроса „наистина ли се строи капитализъм в България или Бог знае какво?”.

     Макроикономическият поглед върху действителността от около 10-ина години подклажда умерен оптимизъм  – растат БВП, заетостта, заплатите и другите доходи, чуждите инвестиции, потреблението, богатството на богатите и на онези, които причисляваме към средната класа... Е, растат и търговският дефицит, дефицита по текущата сметка, цените, недалновидната спекулативност на чуждите инвестиции, беднотията на бедните…, но доброто изглежда повече от лошото.

    Друга изглежда действителността, ако я поразчоплим по-навътре – държавата все повече се разпорежда в икономиката, преразпределят се повече от 42% от произведения БВП, корупцията е проникнала навсякъде и засмуква не по-малко от 15% от стопанския оборот, осъществяван пряко или косвено с държавно финансиране и посредничество, с още повече се надуват разходите и съответно фактическите цени на  „безплатните” публични блага и услуги, паралелно със срива в тяхното качество, сивата икономика е със сигурност повече от 30% от цялата ни икономика, част от престъпността се преоблече във фракове и гордо захапа дебели пури, а другата попълва своите редици с прииждащи гладни и безскрупулни дегенерати и социопати, 70% от българите са недоволни от живота си и голяма част от тях виждат надежда единствено в емиграцията. Затова ли беше целият зор до тук, се питат не без основания хората?

     За да няма недоразумения при четенето на този текст съм длъжен да уточня, че под „капитализъм” разбирам либералния, а не някакъв друг вид капитализъм – социален, комунален, държавен, олигархически и т.н. и то не поради идеологически или други подобни причини, а защото либерализмът е в основата на всеки капитализъм, ако и доколкото е въобще капитализъм. Именно недостигът на либерализъм е онова, което пречи за просперитета на нашето съвременно общество. Последиците от този недостиг, незабележими при макроикономически обзор, са следните: 

  1. Деградация на мотивацията за съзидателна активност – ценността на и предпочитанията към труд, инвестиции и предприемачество, се изместват от нагласи и стремеж към публична власт, покровителство и печелившо беззаконие от всякакъв мащаб. Бързото забогатяване на всяка цена и парвенюшката показност на притежания и потребление опустошават душите на стари и млади, образовани и необразовани, умни и глупави. А с похабени по този начин хора капитализъм не може да се изгради. 
  2. Израждане на пазара и на деловите отношения въобще – не конкурентните предимства решават кои са „победителите”, а властта и приближените до нея, престъпността и закриляните от нея. Така конкурентоспособност не се създава, без нея капитализмът увяхва, а с него и благоденствието.
  3. Благополучието - в личен, групов и организационен аспект, се определя не толкова от таланти, квалификация, упоритост, трудолюбие и почтеност, а предимно от принадлежности, протежиране и морално безгрижие. А това състояние на нещата е неприсъщо за либералния капитализъм.

    Т.нар. „реабилитация на капитализма” изисква много време и усилия, с което всички по необходимост ще трябва да си платим сметката да заживеем по-добре, отколкото живеем в момента. ЕС, НАТО, САЩ или Русия няма как да ни заместят, колкото и да ни се иска и даже понякога вярва, че може да стане така. Лелеяните милиарди евро от Европа няма да ни подарят благоденствие и щастие като народ, а само ще бетонират за десетки години напред властните и социалните позиции на едно малцинство от около 5-10% от населението, които и сега са си там, ако не:

  • Разберем, че не социалната справедливост, която раздава държавата, а заслужеността, която отдават всекиму един свободен пазар и едно развито гражданско общество, водят до по-добър живот на всички. При капитализма права, задължения и отговорности вървят ръка за ръка и никой не разчита някой друг да му свърши работата или плати сметката.
  • Осъзнаем, че хората живеят заедно, а не „поотделно” и че действа висш социален закон, регулиращ живота ни, който наричам взаимност. Никой от нас не може без другите, а за да е значим трябва да ги убеди, че и те не могат без него. Нямаш право да искаш преди да си дал или поне опитал всичко възможно да дадеш, независимо от това колко си нуждаещ се, както и никой не може да иска от теб, ако не ти дава еквивалентно. Дал/взел, вход/изход, полза/разход и т.н. за всеки индивидуален, групов или институционален субект – човек, семейство, социална група, организация (фирма, NGO, държава или съюз от държави), трябва да се намират в баланс и равновесие. В противен случай бизнес, финанси, пазари, държави и цивилизации се разлагат, разпадат и изчезват рано или късно.
  • Обществото се променя, ако хората, които го изграждат се променят в една и съща посока. Хората, от своя страна се развиват, когато обществото в което живеят се развива. Кое първо, кое второ – чиста схоластика. Важното е, че не могат едни без други и без общ хоризонт. Посредниците или по-скоро трансмисията между общество и население са управляващите, лидерите и елитите. За да се прочистят държава, пазари и гражданско общество от онези, които ги обладават, развращават и „приватизират”, хората ще трябва да си разпознаят и повярват на своите елити, да си изберат и последват своите лидери, да си изберат и контролират своите политици, мениджъри и администрация.

     Капитализмът ще дойде, ако го искаме и заслужаваме. Ако ли пък не, един по един ще се изселим към него.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 21.02.2008 г.