КРИЗАТА И СЪДБАТА НА КАПИТАЛИЗМА


     Не е задължително човек да е високо образован  за да знае, че никога развитието, от каквато и да е гледна точка, не е било само и единствено напред и нагоре. Не ни е никак по вкуса, но животът ни дръпва, поне от време на време, назад и надолу. Цикли ли са, синусоиди ли са, вихри и турбуленции ли са, учените да си спорят, но всички ние – и управляващи и управлявани, и богати и бедни, и кадърни и не чак толкова…, всички е добре да свикнем с това, че сме повече зависими отколкото независими, при това от не винаги ясни, а даже съвсем неясни сили и влияния.

     Сегашната глобална икономическа криза е такава неприятна част от функционирането на все по-глобализиращите се пазари и най-вече финансовите, която предизвиква фалити, загуба на работни места, свиване на доходите и т.н., от което никой не е щастлив разбира се. А когато се разгневим ние хората, обичайно се нуждаем от общ виновник, комуто да прехвърлим собствената си отговорност за поне част от това, което ни сполетява. Най-малкото от Маркс насам човечеството си има готов „макро-виновник” – капитализма и особено „неговите проклети пазари”. Не съм му адвокат на капитализма, той няма нужда от такива, за разлика от социализма и комунизма. Защото убеждава не с доктринални аргументи, а с това, че винаги досега се е налагал в живота над своите идеологически врагове. Както стана по цял свят през 90-те години на ХХ век.

     Да погледнем на нещата, колкото се може по-неутрално – ценностно и психологически. Що за обществена система е капитализма, който днес стана модерно да ругаем и изобличаваме? Отговорът е пределно ясен, та даже ми е неудобно, да го повтарям за кой ли път – пазарни отношения в икономиката и демокрация в политиката. От кое от двете се отказваме? Едва ли някой ще каже – от демокрацията. Повечето от критиците на капитализма обаче са настървени спрямо пазара. Само че убием ли пазара, убиваме и демокрацията, защото той се нуждае от „заместник”, а това би могла да бъде единствено държавата, която без пазар неизбежно придобива тоталитарен вид. Бих казал дори, че капитализъм може да има и без демокрация, но не може без пазар. Поне има исторически примери за това. Мисля, че ще има и в бъдеще. Колкото и присъщият им популизъм да ги изкушава за демонстрация на антипазарната реторика, политици и държавници са длъжни да имат готов отговор на въпроса „а какво след капитализма?” Особено такива институционално влиятелни и харизматични личности, като френския президент Саркози например, който произнесе напоследък страстни, морализаторски филипики срещу „финансовия капитализъм”.

     Да, ако нещо наистина се провали, това е финансовия сектор, глобалните финансови пазари, а не капитализма. И причините за този провал са много важни. Те ще бъдат тепърва широко дискутирани, колкото и припряно да се провежда „терапията” на кризата от страх за неконтролируемо пропадане.

    Моята хипотеза е, че началото на кризата дойде след еманципирането и автономизирането на финансовото обслужване от реалната икономика. Когато парите от подсистема на икономиката „си самовнушиха”, че цялата икономика им е в ръцете и могат да правят каквото си искат. В едно Маркс е несъмнено прав – че парите не могат от само себе си да „правят” повече пари. Нужно е те да преминат през „стоки и услуги” за да растат по естествен начин. А в самозабравилите се през последните няколко години финансови пазари парите „си самовнушиха”, че могат да растат и „извън” реалната икономика. Фокусирани в лихвения диференциал банките раздуха кредитирането и заедно с други – институционални инвеститори и инвестиционни посредници, лизингови компании и др., напомпаха до безумни нива т.нар. „левъридж” (съотношение между дълг и собствен капитал), рисковете се „имагинеризираха” – подцениха и пренебрегнаха, надуха се до пръсване балоните в недвижимите имоти, във фондовите пазари, където се трупаха необясними и невъобразими печалби, надхвърлящи многократно печалбите в реалния сектор и гонещи тези в криминалния, разшири се опасно търговията със сложни, неясни и ненадеждни инвестиционни инструменти, деривати на простите и ясни такива. Заедно с това необяснимо растяха „печалбите” от разни сливания и придобивания, поне част от които си бяха повече от странни, растяха до небесата и заплатите на корпоративни, банкови, лизингови и застрахователни мениджъри, чиято ако не единствена, то главна заслуга беше, че надграждат (с помощта на всевъзможни рейтингови агенции) финансови пирамиди, вместо да ко-управляват производството на и търговията със стоки и услуги. Така съвместно финансисти, реални мениджъри, брокери, посредници, рекламисти, аферисти, изобретатели и продавачи на разни субинвестиционни инструменти – въдици за жадни за бърз и лесен „пазарен успех” едри и дребни, частни и институционални „инвеститори”, изкопаха дупката, в която някои днес искат да погребат капитализма.

     Финансовите пазари са болни и в това няма никакво съмнение. Могат ли сами да се излекуват или трябва да им се помогне? Че могат и сами могат, но това е експеримент който никой и не мисли да провежда практически. Не за друго, а защото болките и страданията от самолечението могат да бъдат, ако не спестени напълно, то намалени до възможния минимум. И ето я на сцената държавата, която влиза в ролята си на помагащ за оздравяването на пазара. Именно за оздравяването, а не за изместването или заместването му. Аз виждам две основни направления на намеса на публичните власти, както на национално, така и на наднационално ниво, във функционирането на финансовите пазари: преоценка на рисковете и ревизия на правилата. И по двете направления може да се каже, че пазарите могат да се саморегулират, т.е. постепенно да променят действащите системи за управление на риска и да променят правилата за собственото си функциониране. Само че след като са дефектирали или нека кажем още по-категорично – след като са се „провалили”, няма кой да ги чака да се саморегулират, а се налага външна спрямо тях интервенция, която всъщност би трябвало просто да ускори самолечението.

     Опитът по управление на кризи в икономиката показва, че зараждането на самите кризи, да го наречем метафорично „надуване на балона”, се предхожда от постепенно или рязко, но общо взето повсеместно подценяване на рисковете, разбираемо в среда на изглеждащ сигурен растеж. След появата на първите кризисни явления и още повече след разгръщането на кризата, нека го наречем за удобство „пукането на балона”, рисковете започват силно да се надценяват, доверието на партньорите един към друг рязко пада и така се блокира икономическата активност, както през фазата предлагане, така и през тази на търсенето. Хората се уплашват и не смеят да инвестират, търгуват, произвеждат и потребяват. Управлението на риска би следвало да предпазва и от двете девиации, едната от което подготвя почвата за кризи, а другата възпрепятства усилията за излизането от тях. Очевидно е, че световната икономика се нуждае от далеч по-действени и надеждни системи за наблюдение и контрол над рисковете, в т.ч. и от система за „ранно предупреждение”, която да сигнализира в моменти на опасно подценяване на рисковете. Такива би трябвало да действат и в национален мащаб, но предвид ускоряващата се глобализация наднационалното ниво става все по-необходимо.

     Ревизията в правилата включват отмяна на част от действащите регулации, корекции в друга част от тях и въвеждане на нови, непознати или неизползвани до този момент регулации. И в тази посока все по-ясно става, че глобалните пазари се нуждаят от глобални регулаторни системи, за които пледира и германският канцлер А. Меркел, като „Световен съвет по икономика при Съвета за сигурност на ООН” или „Харта за икономическите норми”.

     Ако сега се опитаме да погледнем във все още не докрай ясните като конкретно съдържание, но с вече очертаващи се контури пакети за антикризисна държавна политика на САЩ, Китай, Япония и големите европейски страни, ще видим две главни насоки на държавна интервенция в пазарните механизми: промени в регулаторната рамка на пазарите и активизация на участието на държавата като пряк участник в пазара.

     По първото няма съмнение в очакваната полезност за икономиката. Бързото и трайно излизане от кризата обаче зависи от адекватността и качеството на новите регулаторни режими, особено в правилата за капиталова адекватност на банките, кредитирането, финансовите инвестиции и посредничества, фондовите борси, критериите за оценка и стимулите за мениджмънта, дейността на рейтинговите агенции, на Международния валутен фонд, на Световната банка и пр.

     По второто обаче има значителни резерви в експертизата. Става дума за това, че вливането на огромни по размер публични финанси, може, вместо да изпише вежди, да извади очи. Гледа се с голяма надежда например на рязко засилената роля на държавата като инвеститор – в инфраструктура, в заздравяване на разклатени или направо сринати банки и инвестиционни дружества, в рекапитализация на частния сектор и др. Надеждата е, че така ще се предпазят от фалити структуроопределящи отрасли, ще се разкрият милиони нови работни места и въобще залага се на мултипликатора на Кейнс и политиката „ню дийл” на Рузвелт. Може и да стане, както се очаква, но не е сигурно. Ще се разбере след време, когато ще стане ясно кога, как и с каква възвращаемост ще се оттегли държавата и ще се реприватизират национализираните частни активи. Защото иначе биха се прахосали по недопустимо щедър начин огромни маси „чужди” пари и би нараснал неимоверно публичния дълг, което може да вкара икономиката в друга криза. А и покриването на частни вини и отговорности с обществени средства не е морално оправдана щедрост и действа покваряващо, вместо оздравяващо за пазарите.

     Държавата като предприемач е приемлива за кратко позиция, ако искаме да съдействаме за еволюцията, а не погребението на капитализма. А вливането на големи дози публични средства в условия на криза в социалните сфери – здравеопазване, образование, пенсии, социално подпомагане, предполага висши умения по публичен мениджмънт за да не се изчерпа усилието с постигане единствено на кратковременни ефекти. Нужни за добре обмислени и дългосрочни стратегии, политики и програми за подобряване количеството, качеството и ефективността на публичните и смесените блага, в публичната им част. Това означава, от една страна, допълнително подпомагане от страна на държавата на хора и бизнес заради кризисните условия за период от няколко месеца, до година, да речем. От друга страна, тези извънредни и временни протекции и стимули трябва да се впишат в структурата на цялостните реформи в едни или други от посочените социални сфери. Ето например Америка възнамерява да отдели важна част от антикризисния си пакет за здравеопазване, но не просто да даде повече пари за това, а с тези пари да промени действащата си система, което би направила някога и навярно по-добре, без да използва повода „световна икономическа криза”, но и сега може да се започне, като част от усилията за цялостна промяна. Но за да стане така, обществото трябва да осъзнава нуждата да се реформира, а управляващи, лидери и елити да имат в главите и файловете си готови управленски алтернативи.

     Светът, по-бързо или по-бавно, ще излезе от кризата и животът ще се нормализира. Не съм за жалост сигурен в България, която от поне няколко десетилетия се намира в перманентна криза, която има малко общо със световната и с която всички все повече свикват.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 22.03.2009 г.