НАСИЛА  ХУБОСТ  НЕ  СТАВА,  НАИСТИНА


     Западноевропейският вариант на цитираната в заглавието българска поговорка, за който се сещам, е май френски и гласи: "на човек всичко можеш да му вземеш насила, но нищо насила не можеш да му дадеш".  Нашата е по-поетична, тяхната е по-нюансирана, но и в двете е концентрирана огромна мъдрост, валидна както за отделния индивид, така и за многообразните човешки общности, в т.ч. и националните.

     Каквото и да означава нацията, тя е реалност, а не виртуалност или както някои предпочитат да се изразяват, "мастилена реалност". Преливащото самочувствие на подобни мнения, характерни за духа на модерните космополитни номади, им пречи да забележат прозаичната очевидност, че живота винаги е протичал, протича и ще продължава да протича някъде и там именно хората локализират своето съществуване, ако ли не завинаги, то поне за продължителни периоди от време. Там именно те обикновено натрупват и капитализират стойности, имплицитно обвързвайки утре с някъде и по този начин се противопоставят на несигурността, непредвидимостта и неустойчивостта на съществуването. Освен това, както проникновено е забелязал един от бащите на консерватизма, Едмънд Бърк, хората са единство от онези преди нас, ние днес и тези утре след нас, а това е най-разбираемо при пространствено и политически конкретизиран контекст.

     Разбира се, че не е задължително да се гордееш с народа, към който не по твой избор принадлежиш с рождението си, а също и да обичаш мястото, където са живели твоите предци, но огромното мнозинство от хората не губят лесно и с удоволствие чувството си за национална принадлежност. Сигурен съм и че не са много онези, които биха споделили мечтата на един преуспял българин – да имал материалната възможност да прекара остатъка от живота си в 5 звездни хотели по света.

     Та думата ми бе за това, че няма начин един национално обособил се в историческия процес народ да бъде насила накаран да заживее по-различно, в т.ч. и по-добре, отколкото е свикнал. Например, по-почтено, по-законно, по-активно, по-взискателно, по-взаимно и по-заслужено, вместо да я кара както си знае, да кажем – с повечко хитрост, заобикаляйки закона, без да си дава много зор, мърляво, на гърба на други, ако и доколкото това е възможно. Има някакви светли или тъмни сили, обозначени от нобелиста Дъглас Норт като path dependence, зависимост от изминатия път, които тласкат едни напред и нагоре, а дърпат други назад и надолу. Заради това институционалните специфики в националното функциониране и развитие имат огромно значение за перспективите пред глобализацията и което е най-важно за нас, българите, за успеха на европеизацията, като специфичен формат на регионализирана глобализация.

     Не толкова честността, колкото отговорността пред бъдещето, налага да си признаем някои неблагоприятни за самите нас особености, не непременно национални, защото същите са присъщи в една или друга степен и на други народи, но на устойчивите инерции в съвместния ни живот. В подобно признание няма нищо мазохистично. Напротив, тъкмо то отприщва енергията за развитие и усъвършенстване. Иначе си оставаме доброволно жертви на слабости, които са ни пречели и продължават да ни пречат. Считам, че би било близко до колективен опит за национална евтаназия, ако не се опитаме да се преборим с проблеми, като:

1. Ние българите страдаме от слаб национален интегритет и от претоварена с комплекси идентичност. Не се оценяваме непредубедено едни други, заслужено и по достойнство, което въобще не ни пречи да си завиждаме неистово. Склонни сме априорно да се подценяваме и това най-много личи в отношенията ни с чужденци. Не си вярваме много едни на други и не държим особено на това да сме заедно. Не си пеем химна и не уважаваме кой знае колко националната символика. Даже не си знаем със сигурност националния празник, сменян многократно по конюнктурни причини "отгоре" и без никаква обществена съпротива "отдолу". Патриоти сме повече на думи и далеч по-малко на дело, а напоследък взе да става нископрестижен дори и патриотизма на думи. Лесно емигрираме, бързо забравяме, трудно се връщаме. Кажи-речи никой не знае, а и не умира от любопитство да узнае, що е то български национален интерес, по-лесно ни е произволно да обявяваме разни, ситуационно желани от някои неща за такъв интерес или още по-добре, да теоретизираме, че въобще няма и не може да има такъв. Така било в модерния свят, ни ограмотяват някои родни пилигрими както у нас, така и живеещи от известно време в страни, където един президент на най-богатата от тях,  не много отдавна посъветва сънародниците си преди да поискат нещо от държавата си, да помислят какво и дължат на нея.

Убеден съм, че националния нихилизъм не може ни най-малко да ни помогне да заживеем по-добре, но пък със сигурност ще продължава да ни вреди, защото когато няма националност, има  индивидуализъм и трибализъм – етнически, партиен, идеологически, професионален, културен, социален и т.н. Няма и гражданско общество, където да се представят и дискутират проблемите на обществения живот (нашия, а не въобще!) и техните възможни решения, видяни от различни гледни точки. А където няма гражданско общество има граждански апатия или произвол и държава, която прави каквото си поискат властните елити. Ако не се променим ще продължим да си живеем в мръсотията – физическа и морална, дупките по пътищата и в душите ни ще растат и по брой и по размер, а политици и мутри ще продължават да ни демонстрират своята алчност, наглост и безнаказаност. Можем да се променим, но само ако това силно поискат достатъчно много от нас и ако си родим и отгледаме истински национални лидери, които да изместят сегашните лигльовци, забравили от боричкания за кокала тия дни, рождената дата на Васил Левски.

2. Не съм уверен, че значима част от нашите сънародници безпроблемно различават добро от зло, както и смея да твърдя, че и когато ги различават, рядко проявяват готовност да застанат открито, смело и достойно на страната на доброто и срещу злото, а предпочитат  прекалено често да замълчат, замижат, снишат, примирят и т.н. с надеждата на тях лично да им се размине или  просто хей така,  мир да е. Подобна морална снизходителност и малодушие поощряват разпуснатостта, небрежността, безотговорността и вредността, които ни заливат отвсякъде и от които не се уморяваме да се оплакваме, без да правим нужното и зависещо от самите нас за да не е така.

3. Традиционно българската икономика се е развивала и продължава до голяма степен все още да е така, под влиянието на слаб и манипулируем пазар и безконтролна държавна власт. Отвореност, свободна конкуренция, честни правила и пр. са унизително безпомощни в сблъсъка си с държавния протекционизъм, корупцията и престъпността. Нашият пазар е едновременно формално силно регулиран и с предизвестени първенци, за които регулациите не важат. В България се забогатява като правило чрез държавата и най-често за нейна сметка, поради което и за бизнеса е от изключителна важност да държи в ръцете си политиците. Което и той напълно успешно прави, с благосклонното съдействие на самата политическа класа, предлагаща, очакваща, бореща се със зъби и нокти и жадно поглъщаща корупционното подхранване, откъдето и да идва то. Фалшивостта и зловонието на т.нар. "национално отговорен капитал" не се разсейват с разстрела на един или друг крупен "бизнесмен" или с разпада на някоя голяма корпорация. Те си остават емблема на българския преход към демокрация и пазарна икономика.

Депутати, министри, кметове, областни управители, магистрати, босове на организираната престъпност в сянка, крупни бизнесмени, реални и мними чуждестранни инвеститори с дълбоки и пълни офшорни джобове, както и цяла армия от услужливи и подкупни посредници, финансисти, адвокати,  консултанти, чиновници, PR мажоретки, групи/бригади за убеждаване, натиск и защита от закон и насилие и т.н. са се вплели в непробиваема бронежилетка. Вериги от реални и фантомни фирми, смесени дружества, холдинги, мултинационални корпорации и т.н., разпрострели се до всички тъмни кътчета на света, изграждат един съвсем реален октопод, който изяжда всичко по пътя си, като оставя след себе си културен и морален пустош, опакован като луксозни бизнес-центрове, многозвездни хотели, охранявани като американски бази в Ирак приказни имения и дворци. Още повече са милиардите, изнесени и изнасяни навън, части от които от време на време се връщат като "чуждестранни инвестиции". Периодично някой глашатай на заинтересованите пробва ситуацията с предложения за амнистия на изнесените капитали, но това си е ненужна превенция, като се знае, че никой не ги търси тези капитали.

Аз разбира се не зная каква част от националната икономика се контролира от този октопод. Убеден съм обаче, че само рязкото и решително оттегляне на държавата от пряка икономическа активност и реабилитацията на свободния пазар биха могли, поне теоретически, да разхлабят, ако не да освободят, икономиката от мъртвата хватка на корумпирана държавна власт и организирана престъпност и по този начин да се освободи достатъчен терен за нововъзникващ и независим от октопода частен бизнес. За съжаление тъкмо такова оттегляне не изглежда вероятно в близко бъдеще при сегашната културна, институционална и политическа констелация у нас, а донякъде и в "социална" Европа.

4. Социалното разслояване в страната придобива стресиращи за егалитарно настроеното българско население размери. Мисля си, че ако неравенствата бяха възприемани като резултат от пазарната конкуренция, и ако т.нар. средна класа бе нещо сериозно като относителен дял и сравнително устойчиво в икономическа и социална перспектива, то  те не биха били много тревожни, нито хуманитарно, нито политически. Но ако те са по-скоро следствие от изолирането и заобикалянето на пазара, обяснимо е тяхното окачествяване като незаслужени, несправедливи, нелегитимни и деморализиращи. Общественото мнение в страната не изглежда склонно да признае законността и честността на голяма част от богатствата, придобити през последните 15 години, както и разбира се преди това. Това е проблем и той не може да се реши без сериозна трансформация в икономическото пространство, за което стана дума по-горе и без последваща културна и политическа промяна.

     Кой ли трябваше да спечели изборите през настоящата година, за да очакваме с някакво основание да станат повече хората в България, които вярват в политическата демокрация и в пазарната икономика? Половината от народа отговори: никой от участващите! И тази половина е голямото днешно политическо мнозинство в страната. Но кой да разчита скрития смисъл на изборните резултати, когато има да се решават къде по-важни и не толкова скрити задачи – да се сдобият някои с имунитет, да изтъргуват други спокойствието си, да се споразумеят трети да продължат да крадат, да се инкорпорират четвърти в действащите схеми  и въобще да се разпределят позициите за "съвместно/коалиционно" управление на "свободния пазар", на публичните финанси, на европейските, а и на голяма част от нашите, пари. Честито на победителите!

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 22.07.2005 г.