НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА И ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ

 

     Балансът между общо и единично, глобално и локално, интернационално и национално е невъобразимо труден за достигане по пътя на рационалния избор. Без този баланс обаче животът става проблематичен и неговите качество и ефективност понижават критично стойностите си.

     От абстрактно-теоритична темата става конкретно-прагматична през призмата на евроинтеграционните процеси, започнали през втората половина на ХХ век, ускорени и уплътнени от мощните приливни вълни, набрали сила някъде към края на второто хилядолетие. Все по-актуален става въпросът: накъде върви Европа? Към могъщ наднационален съюз от съхранили своите национални държави страни или към мегадържава от параимперски тип? Едва ли знае някой днес. Но тъкмо заради това си струва да поразсъждаваме.

   Има реални причини, действащи в посока към засилена централизация и унификация на организация, политика, управление и администрация:

  • Глобализацията на пазарите и на политиката издига влиянието и статуса на глобалните играчи – САЩ, Япония, Китай, Индия, Европа, което изисква максимална концентрация на ресурси и воля от всички глобални конкуренти или кандидати за такива.
  • Все по-важно става неутрализирането на центробежните сили, на хаосопораждащите импулси и съответно укрепването на интегритета по пътя на стандартизацията на правила и норми, правещи предвидими поведенията на хора и институции.
  • Вместо търсене на уникални решения, придържането към т.нар. „най-добри практики" се счита, все по-общоприето, за по-надежден и икономичен път към рационализация на частните и публичните избори.
  • Налице е рядко изговаряната, но пък доминираща презумпция, че в човешката природа преобладават общи, типични, стандартни черти и като че ли модела homo economicus е най-представителната експликация на тази идея.

    Трябва да признаем несъмнения стабилизиращ ефект от тенденциите към централизация и унификация в сферите на икономиката, политиката, информатиката, техниката и технологията, образованието, спорта и развлеченията. Глобализацията се подхранва от тези тенденции и от своя страна ги стимулира. Евроинтеграцията, като частен случай на глобализация, също.

     Никак не е малозначим обаче фактът, че въпросните тенденции, укрепвайки статуквото, съдействат и за налагането на културата, ценностите, нормите, а и интересите на по-големите и по-силните народи и държави. Чрез несъмнените предимства на потенциал, мащаб, език и самочувствие „големите" подстригват специфичното в по-малките като вреден или най-малко ненужен социокултурен плевел. Така зад витрината на модернизиращата унификация подава глава нивелиращата различията и разнообразието тоталност, готова да прерасне в тоталитарност. Именно заплахите от тази скрита тоталитарност поражда и подхранва антиглобализма, колкото и инфантилни да изглеждат, а често и да са, неговите проявления тук-там по света.

     Съществуват и не по-малко реални причини за децентрализация, спецификация и индивидуализация, противодействащи на вече изложените и влияещи в посока към централизация и унификация:

  • Конкуренцията на пазарите непрестанно и непредотвратимо ражда иновации, чрез които разнообразието от нововъзникващи различия пренарежда пазарния ред, ерозира стабилността и отнема предвидимостта. Конфигурацията на силите на глобалните (и на локалните разбира се) пазари е силно променлива величина и надеждите на най-могъщите в даден момент за нейното консервиране, несъмнено егоцентрично мотивирани, са за тяхно съжаление, утопични в перспектива.
  • Жизнеспособността на обществата и усъвършенстването на човешките способности за оцеляване в сложни и неопределени условия, се поддържа и поощрява от децентрализацията на ресурси, избори и отговорности, от конкуренцията на специфични модели, правила и хабитуси. Така организационни, технологични, поведенски и други стандарти се подлагат на безмилостни изпитания, даващи тласък към тяхната непрекъсната еволюция.
  • Арогантното налагане на „най-добрите практики" навсякъде, докъдето глобалният ред достига, е недъгав плод, от една страна, на високомерието на моментните глобални властелини, и от друга страна, на васалността и угодничеството на глобалните несретници. В своята най-нова книга небезизвестният Фр. Фукуяма се отказва от собствения си универсалистки „край на историята" за да ни заубеждава в „дисфункционалния характер" на най-добрите практики, в ползата от „използването на локалното знание за намиране на локални решения" и да ни предупреждава, че „административния капацитет всъщност не може да се трансферира от едно общество в друго с усилията на администратори от развития свят, които четат лекции на своите колеги от по-слабо развитите страни за това какво трябва да се направи в тяхната страна (виж Строежът на държавата. Управление и световен ред през ХХI век, Обсидан, 2004, с.115-122 – една добра книга за родните космополити, населяващи политическите салони, държавната администрация, университетите и подражателното „тинк танк" гражданско общество у нас!).

   Извън всякакво съмнение, поне за мен е, че по-малките и по-слабите страни в Евросъюза се нуждаят от специфичен, идиосинкратичен път на развитие, за да не вървят вечно и на сравнително постоянна дистанция след „отличниците", по утъпкания път на големите, намерили го някога за себе си. Не изглежда за момента, че европейските лидери са склонни да признаят подобни права на новоприеманите по-слабо развити страни и това е доста странно, като се има предвид, че успеха на тези страни би бил и успех на ЕС, тъй като така самия той се динамизира и приспособява към глобалната конкурентна среда  по-добре, отколкото, ако се придържа към успешни някога стратегии.

     И така стигаме до най-важното: каква е печелившата стратегия за развитие на ЕС и кой е нашият печеливш път, като част от ЕС?

   По първата част от въпроса, дебатът се води, без наше участие, като все още три алтернативи съхраняват несиметрично своите „шансове": (1) ЕС – динамичен съюз от европейски и може би евразийски национални държави, в който предстои да се намери най-продуктивното разпределение между дискреционни съюзни решения, консенсусни и/или мажоритарни междудържавни решения, плебисцитни решения и национални решения; (2) ЕС – квазиимперия, преодоляла в значителна, ако не в пълна степен, националните различия и амбиции, изградила силна наднационална система на власт и допускаща някаква степен на регионална децентрализация, изоморфна навярно на някогашните самостоятелни държави. Този вариант на развитие ми изглежда най-малко вероятен, поради отсъствието на безспорен лидер сред страните-членки, около който би могло да изгради реално и легитимно импероподобния съюз; (3) ЕС се разпада под натиска на неконтролируеми национални претенции за достъп до съюзни ресурси и до права за вземане на съюзни решения.

Каква ще бъде действителната еволюция на ЕС в бъдеще зависи изключително много от качеството на евроелитите, европолитиците и евробюрократите, които ще водят Европа през идните десетилетия.

   Що се отнася да втората част на въпроса, едно е сигурно: България е силно заинтересована от успеха на ЕС и този успех се идентифицира от първата алтернатива за бъдещето му. А дали е възможно ние да съдействаме реално за подобен успех, това зависи от това доколко:

  • има ясно и общо споделяно разбиране за това какво представлява и какво съдържа „българския национален интерес",
  • субнационалните интереси в обществото – тези на бизнеса (едър, среден и дребен), на българските етноси, на съсловията, на социалните групи по различни признаци и т.н. припознават в националния интерес себе си, като част от цялото, комуто дължат принос, за да се надяват на неговата поддръжка,
  • бъдат изградени по естествен път зрели национални елити – културни, академични, професионални, административни, финансово-икономически, политически и т.н., освободени от веригите на идеологически, корпоративни, мафиотски, чуждестранни и др. зависимости, лишаващи ги от автентичност, автономност и отговорност пред националната общност.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 05.01.2007 г.