РЕАЛНАТА ПОЛИТИКА ПРЕДИЗВИКВА ТЕОРИЯТА

НА ПОЛИТИКАТА, ТЯ НЕ РЕАГИРА


     Като изследовател, тръгнал от икономиката, и навлизащ перманентно в „чужди” територии, като социология, политология, културология, приложна математика, кибернетика и др. винаги съм имал една и съща гледна точка на анализ, оценка, диагностика и консултинг – тази на управлението и в частност на вземането на решения или на човешкия избор, съпътстващ съществуването на хората във всякакви условия и задвижващ тяхната активност във всички възможни проявления и територии. Наблюдавайки и донякъде участвайки в преустройствата, започнали от 80-те години на ХХ век в страните от Централна и Източна Европа и естествено имайки пред себе си „българският случай”, който всъщност е само една илюстрация на „общия случай” – демонтаж на държавно централизиран социализъм и опит за монтаж на пазарна демокрация, в началото усетих, а сетне и разбрах, цялата несъстоятелност на поединичното и неконсистентно системно реформиране, налагано при това от някаква изходна позиция, пренебрегваща други възможни и коректни изходни позиции.

    Разбрах например, че не може да провеждаш успешни икономически реформи, без адекватни политически и културни трансформации, както и че нямат шанс политически реформи, без подкрепата на съответните им икономически и културно-институционални промени. Отсъствието на еднопосочност, баланс и синхрон в осъществяването на необходимите икономически, политически, социални, морални, законови и правораздавателни промени в обществото причинява множество травматично действащи последствия, поставящи под въпрос националното  благополучие, а в нашия случай дори съществуване.

     Получи се, да кажем така, че приватизацията се прояви като грабеж, организираната престъпност стана специален вид частен бизнес, протежиран от държавната власт,  пазарът се привидя като джунгла, в която всеки който може завлича безнаказано, прането на пари стана уважавана финансова специалност, политиката стана проспериращ бизнес, а забогателите се превърнаха в кукловоди на политиците или в мераклии за директни политически позиции и т.н. и т.н.

    Паралелно с това някои натрупаха за кратно време невиждано големи богатства, не докрай ясно как, затова пък с нагла демонстративност и безпардонност. Не малка част от останалите – губещите, естествено ги намразиха, младите и образованите отпрашиха по Европа, Америка и къде ли не, а оставащите тук гледат към държавата и си искат от нея – преди главно миньори, шофьори, пенсионери и роми, а вече и учители, лекари, чиновници, учени, преподаватели... Печелившите, като изключим работещите в чужди компании, се възприемат като мафиоти и политици или пряко обслужващи интересите им мениджъри, доверени лица, адвокати, съдии, прокурори, кметове, съветници, министри, депутати, чиновници.

     Невинни за това безрадостно състояние на нещата няма, макар да има особено виновни. Тук ще се опитам да обърна внимание върху някои натрапващи се в непредубеденото съзнание, неразрешени до този момент конфликти между политическите практики и резултати от една страна и политическата теория, която ги осмисля и легитимира интелектуално, от друга страна, воден от убеждението, че това обстоятелство вреди категорично на реформаторския процес и компрометира резултатите от него.

     Първо. Живеем във време, когато дори помисъла върху това наистина и безусловно ли демокрацията е най-добрата от всички възможни и политически системи, буди ако не отвращение, то при всички случаи – подозрение. Толкова непоклатима е вярата ни в демократичния идеал, че не виждаме или пренебрегваме очевидните факти за провалени и провалящи се реални демокрации. Не мисля обаче, че би било заслужено дамгосването като враг на демокрацията на всеки, който се усъмни в универсалната валидност на възприеманата като аксиома хипотеза, ала Чърчил – може и да не е най-добрата, но със сигурност демокрацията е най-малко лошата политическа система. Като пренебрегнем обстоятелството, че това изявление има съвсем определен и специфичен исторически контекст, то изразява един начин на мислене, дефиниран в теорията на решението като песимистичен и който се изразява математически в “критерия на Севидж” като “максимина”, т.е. най-добрият избор, който можем да направим в условията на неопределеност, е да изберем най-малко лошите последствия, които сме длъжни да очакваме от предпазливост. Политологическата интерпретация на този критерий е: всички известни и мислими политически системи имат своите плюсове и минуси, ние като хора напатили се исторически сме длъжни да ги подредим по размера на очакваните от всяка една от тях беди и накрая да изберем онази, при която ни застрашават сравнително най-малко такива беди – и това е демокрацията. Мога само да вметна, че за решаването на подобен тип задачи в теорията се предлагат още поне 4 критерия, един от които е например на нобеловия лауреат по икономика за 2007 г. Леонид Хурвиц – „критерий на обобщения максимум”, който би ни отвел в съвършено друга политологическа посока, без да е интелектуално или морално по-уязвим от критерия на максимина.

Към това всеки реалист би добавил още и тази особеност, че реалните последствия от всяка политическа система и конкретната аранжировка в „плюс” и „минус” на тези последствия биха били твърде различни според институционалните, културните, историческите, социалните и др. специфичности на обществата, които прилагат на практика политическите модели. Поради тези причини и демокрацията изглежда днес различно в САЩ, Япония, Германия, България, Ирак, Турция или Ливан да речем. Пък и кой конкретно модел на демокрация имаме предвид, когато се кълнем в нея – либералната или социалната, светската или теократичната, християнската или ислямската, социалистическата или капиталистическата, консервативната или прогресистката, формалната или управляваната ...?

     Второ. Друг съмнителен постулат на теорията на политиката е този за представителството на интересите. Според него всеки политически субект, а логично и лансираните от него партийни лидери, трябва да представя и отстоява в политическата си дейност вярно и надеждно строго определени интереси на отделни части от населението, намерили в този субект своето застъпничество. Ще рече, че политиците са довереници на обособени на някаква основа партикулярни обществени субинтереси, които се надяват при спечелване на политическата власт от „техните” партии, тъкмо техните, а не някои други очаквания, да бъдат защитени приоритетно с респекта на държавната власт. Не съществува по-сигурен път към оправдаване и поощряване на частната употреба на публичните ресурси и не разбирам добре как и защо политическите експерти не осъзнават в този смисъл своята развращаваща по същество обществена роля.

     Допускам, че причината за този конфуз се крие в подвеждащата надежда, че миксирането на множество частни субобществени интереси в центрофугата на разгънатия нашироко спектър на политическата система, ще позволи да се разкрият и в крайна сметка защитят партийнополитически общосистемните обществени и национални интереси чрез публичната власт в една държава или наддържавно политическо образувание. Голяма грешка! Никога и никъде цялото не е детерминирано от свободното, па макар и предполагаемо кооперирано съ-съществуване на частите от които то се състои. Както едно дърво не е конструкция от корени, стебло, клони и листа, както един автомобил не е някаква комбинация от шаси, двигател, купе, колела и т.н., така и обществото не е производна от живота и въжделенията на селяни и граждани, богати и бедни, образовани и необразовани, мъже и жени, болни и здрави, стари и млади, глобалисти и антиглобалисти, патриоти и космополити, леви и десни, умни и глупави и т.н.

     Съвместният живот на хората или общественото функциониране си има своите общосистемни, дейностни потребности, интереси, ценности и т.н., които са нещо съвършено отличаващо се от индивидуалните и груповите потребности, интереси, ценности и т.н. Общосистемната, дейностната мотивация не е нито сума, нито произведение, нито каквато и да е производна от индивидуалните и груповите поведенски мотивации на членовете – хора, социални групи, корпорации, етноси и т.н. на същото това общество. Политиката и политическото имат за свой терен общественото и дейностното, а не частното – индивидуалното, груповото или корпоративното поведение и поведения. Държавната власт е призвана да служи на обществото като цяло, а не на части от него, та ако ще и да са най-влиятелните му части. Политическите субекти придобиват идентичност не като се отдават на едни или други социални групи, а като манифестират и споделят различни начини и пътища за протежиране на общественото съществуване и развитие в една или друга посока. Леви, център, десни, зелени, патриотични, етнорелигиозни и т.н. партии, движения, съюзи, коалиции и пр. политически сили в България са длъжни да работят за България, а не за „левите”, „центристите”, „“десните”, „екологичните”, „християните”, „“мюсюлманите”, „ромите” и т.н. сред българското население.

     По подобен начин следва да се тълкува и политиката в ЕС, където би трябвало да се работи за интересите на Съюза като цяло, а не за интересите на отделни негови членове – стари или нови, силни или слаби, влиятелни или не. И на това ниво на анализ се сблъскваме далеч по-често с неразбиране на природата на общосистемното и подмяната му със също така проблематичното национално. Така в опитите си да моделират по национално предпочитан начин същността на европейското, европолитиците всъщност подриват устоите на общоевропейското, доколкото го има, трябва да го има и държим да го има.

     Трето. Политиката, така както тя се схваща, струва ми се преобладаващо в политологията, като терена на който се разгръща борбата за завоюване, запазване и/или изменение на политическата власт в едно общество, се нуждае от отваряне към управлението и теорията на управление, за да се осмисли по един налагащо се прагматичен начин политическото. Какво е практическото и моралното оправдание на борбата за власт, в името на какво някой искат неистово властта, а пък други не я пускат, колкото и да се провалят на практика. Без анализ на употребата на властта и на резултатите от тази употреба, интересът към начините за нейното извоюване и съхранение, изглежда дребнаво лековат и като че ли спекулативен. Тогава на терена на политическата практика  и политологията нахлуват и се настаняват удобно рекламисти, шоумени, РR-специалисти, маркетолози, имиджмейкъри, брандъри и пр. инструментални професионалисти, които биха счели за свое голямо постижение, ако допринесат за „успеха” на най-вредната за обществения интерес политическа партия и/или за издигането на някой палячо начело на държавата, което да се окаже практически един тъжен обществен неуспех.

     Намирам за далеч по-продуктивно и полезно колаборирането на политиката с управлението, на политологията с мениджмънта, защото само тогава би имало реален шанс  хората да разберат какво могат и имат право да очакват от политиците и какъв е смисъла от участието им в политическия живот.

     Четвърто. Не зная как е с другите, но на мен лично до втръсване ми омръзна да бъда увещаван, а някои искат и да бъда принуждаван, да гласувам, защото това било мой граждански дълг, защото ако не гласувам после нямам право да мрънкам, че ни ми харесва как ме управляват избраните от други, защото така съм щял да докажа своята демократическа същност и пр. не особено чистоплътни инсинуации, правени от корист или от лекомислие. Ако демократическото започва и свършва с участието на хората в периодично провеждани избори, то аз си признавам, че не съм демократ. Защото не схващам какво му е демократическото на изборния карнавал, на който в най-добрия случай бих могъл да бъда активен зрител, който ще приключи с избирането най-вероятно на някой, който няма абсолютно нищо общо с мен, който със сигурност после ще ми се качи на главата и ще ми бръкне дълбоко в джоба, от който вероятността да се срамувам далеч надхвърля тази да се гордея с него. А също и защото не разбирам защо да е демократично да реша да се възползвам от правото си на гласуване, а да е недомократично да реша да се въздържа от използването на същото това право.

     След 18 годишни демократически експерименти в политиката вече почти 2/3 от българското население се отказа доброволно от участие в изборите, като квинтесенция на демократическото. И вместо да обмислят как да задължат българския гражданин да гласува (добре би било, ако ще е задължително да е с попълнена предварително бюлетина, защото може да се предположи какво би било съдържанието на една празна бюлетина от страна на принуден да гласува безхаберник), политиците биха могли да се вслушат в гласа на гражданското общество: няма никакъв смисъл да се гласува, ако избирателите нямат правото и практическата възможност да бламират своя собствен избор, т.е. да се откажат от избора си, преди изтичане на мандата на избраните. Неприемлива за мнозинството хора вече у нас, а и не само у нас, е „демократическата ваканция” в която ни отпращат властимащите – времето между два изборни цикъла. Разбираемо е за тази устойчива и много вредна порода хора със съмнителни качества и подбуди, които някак си по призвание редовно попълват всякакви партийните редици и които използват политическата система като асансьор за изкачване на удобни места за дълбинно паразитиране, че ще искат да бъдат оставени на спокойствие да консумират нагло или потайно властта, която сме им дали „демократично”, но пак напомням, че 70% от българското население ясно показва, че не желае нещата да продължават така. А нали истинската демокрация е властта да  прави онова, което хората искат и което те биха одобрили?

     Пето. В моите разбирания публичната власт е нужна и оправдана, ако и доколкото спомага и съдейства за протичането на публичния мениджмънт, а той пък от своя страна е нужен и оправдан, ако и доколкото осигурява на обществото публичните блага, които никой човек или фирма не би могъл да си набави самостоятелно от пазара или по пътя на самообслужването. Централно място в подготовката, производството, разпределението и възпроизводството на публичните блага, около които се въртят и политиката и управлението, заема т.нар. „публичен избор”, т.е. вземането на решения от страна на управляващите властимащи, които в крайна сметка се насочени към осигуряването на нужните в едно общество публични блага и услуги.

     И тук навлизаме в област, където практиката болезнено се нуждае от помощта на теорията и приложната наука. Как трябва да се вземат решенията при управлението на държавата, областта, града, общината за да бъдат контролируеми резултатите от дейността на избраните демократично депутати, министри, управители, кметове и т.н. Става дума, както за принципи и правила, така и за технологии, процедури и най-добри практики, които да гарантират успешното приложение на принципите и правилата. Ето някои примера:

  • Много се говори за откритост при вземането на решения от едни или други органи и подразделения на органите на държавна власт. Най-много май говорят тези, които най-обичат тъмнината. Планина от законово оправдани и защитени, а и най-произволно наложени по административен път забрани за достъп до информация, пазят избраниците от техните избиратели. Дори и когато, всъщност най-вече, когато се вършат откровени престъпления срещу общество и държава, без отговорност за виновните, опаковали се в неприкосновености и конфиденциалности.
  • Кой какви решения взема, за какво и пред кого отговаря, е въпрос с повишена трудност за всеки опитващ се да проумее кой какво и за какво прави в българската, а бих казал, макар и в по-малка степен и в общоевропейската политика и мениджмънт. Затворили се в своите информационно блиндирани властни кули, политици и мениджъри дистрибутират, инвестират, договарят, концесионират, лицензират, финансират, проектират, иновират, подаряват, разрешават или забраняват, с което насочват и пренасочват колосални парични потоци, за което просветената част от избралите ги имат само смътна, а повечето нямат абсолютно никаква представа. След години понякога се разбира нещичко от това, което са свършили нашите избраници, но то си остава недоказано, спорно, несанкциоруемо, па макар и много губещо. Някои измислиха и т.нар. „политически решения”, които се вземат от незнайно кой и как, и за които се носела „политическа отговорност”, което пък означавало, че избирателите можели, когато му дойде времето, да гласуват както пожелаят, включително и да не изберат заподозрените. И всичко това защото имало т.нар. „дискреционен избор”, т.е. запазени за властимащите права за независим от разни мнения избор. Добре, ние за това си избираме управляващи, за да им възложим вместо нас и вместо непрекъснато да ни питат какво искаме, да решават за неща, които са от тяхната компетентност. Но това те или поне някой от тях разбират като права да правят каквото си искат, без да ни допускат до „тайните” – от кого тайни? и без да носят каквато и да е отговорност за това, което се е получило в резултат на тяхната действена посветеност.
  • Една от най-тъмните дупки, в които пропада периодично българската политика и публичен мениджмънт, е елитарният дефицит в нашето общество. Без елити, останалите управленски субекти в кое да е общество – политици, мениджъри, лидери и администратори, не могат да функционират успешно. Елитни са най-добрите професионалисти във всяка сфера, излъчени неформално от съответната общност, които се и публично известни, за да имат обществена тежест. Ние се имаме най-добри, но те не са най-известни, както си имаме и най-известни, но те не са най-добри. И за да не се затрудняваме, дълбоко погрешно обявяваме за елити най-овластените и най-осветлените от медиите, с което натикваме авторитетните и достойни българи в кюшето на обществения живот, заради което си плащаме скъпо и прескъпо в последна сметка.

     Споделих тези свои наблюдения и преценки, които изложих свободно и по начин, далечен на строгите научни стандарти, което считам за допустимо. Съзнавам, че те не притежават, а и не претендират за някаква завършена и старателно аргументирана цялост. Въпреки това съм убеден, че реалността поражда сложни и не лесни за разрешаване проблеми, които са или очакват да станат предмет на сериозен анализ, който би могъл и да се провокира, поне донякъде от горния текст.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 01.11.2007 г.