ЧЕРНАТА ДУПКА “БЪЛГАРИЯ”

 

     У нас нищо от това, което се вижда, не е вярно, а вярното – не се вижда. Видимост и реалност, публично и истинско, държава и общество, са си взаимно безполезни и враждебни. Официалните данни, съобщения, изявления и т.н. будят толкова доверие, колкото и данъчната декларация на компаньонка или на народен представител. Някой трябва да забрани публикуването на справочници от типа „Кой кой е” или „Кое какво е“ в България.

    Официално сме едни от най-бедните в Европа, а реално имаме, в необичайни за европееца количества, недвижима собственост, взривове, джипове, бронирани мерцедеси и БМВ-та на глава от населението. Официално имаме болезнено голяма безработица, а работодателите не могат да си намерят работници, не само за високи, но и за обикновени технологии. Официално се представяме за много трудолюбиви, а реално няма кой да ни изчисти мръсотията, затрупала ни до шията. Официално мнозина не се дохранват, а реално имаме повече денонощни кръчми и будки за алкохол и цигари, отколкото денонощни аптеки. На теория и на думи държавните ни мъже бранят държавния интерес, а реално – консултират частния интерес как да преодолее държавния и пълнят вместо хазната своите и на приятелите си джобове. Уж минаваме за едни от най-интелигентните и образовани народи, а реално кражбата е предпочитано, основно или по съвместителство, занимание за мнозина. Краде се всичко: от ток и вода, през коли и всякакво бойно снаряжение, та до цели заводи, хотели, или хиляди декари земя.

     Излиза някаква снимка или някой ни я разказва (кой, защо и как – отделен въпрос), на която някакви хора безделничат безгрижно на някаква яхта и ето ти „чудо българско”: аз не съм аз, тоя, с когото си бъбрим, не съм го виждал през живота си, жертва съм на активно мероприятие, компромат, ще ги съдя тия (кои по-точно?) за уронване на престижа (на какво моля?) и пр. инфантилизми на гузни душици. Не много отдавна, пак го гледахме същия цирк, но в по друг аранжимент – пак беше яхта, но на друго море и с други пасажери. И те не бяха те, не бяха там и въобще… нагла дебилщина. Не било доказателство! За какво не е доказателство? За това, че са те, че са там, че са заедно, или че са казали това или онова? А, че не става за съдебно доказателство, това вече е вярно. Всички знаят, не само у нас, че доказателства за независимия роден съд са: чековата книжка, властната позиция, племенната принадлежност, или предизвикващата страх заплаха.

     Защо е толкова идиотски животът, който живеем?  Защо гледаме с безпомощно омерзение тази пошла и бездарна игра на безсрамници, които ние избираме?

Защото:

  1. Българският политик влиза във властта не за да служи на обществения интерес, на своята държава, както правят държавниците по света, а на себе си, на своята алчност, като използва за целта инструментално една или друга партия – според ситуацията, а след това и държавата. Така, този зловреден паразит, когато влезне във властта беден, излиза богат, а когато влиза там богат, излиза още по-богат, а овластилия го електорат цъкли очи неразбиращо и гони зелената карта. Тия лакърдии за „новото време” хванаха дикиш в един момент на поредно масово отчаяние, но да въртиш и днес на латерната тая тъпа политическа чалга, е безвкусно и нахално.
  2. Теоретически е възможно по-качествени (в морално, мотивационно и културно отношение) хора, да се влеят в т.нар. политическа класа, но на практика това не може да стане, тъй като: (1) няма кой да ги номинира, за да бъдат избрани; (2) ако все пак се промушат по някакъв начин случайно, те ще бъдат неслучайно изхвърлени впоследствие като „неадекватни” на системата; (3) подобни хора, добре разбират (1) и (2), поради което и сами не желаят да се занимават с политика; (4) класическата институция на парламентарната демокрация- партията, няма в български условия, нито социална, нито идейна, нито икономическа идентичност, а следователно и обществена полезност и оправданост.

     Нашите партии са кукли на конци в ръцете на най-богатите и заинтересовани от контрол над държавата българи, а политиците ни са най-обикновени комисионери. (Моля за извинение изключенията, но те са незначително, невлиятелно и пренебрежимо малцинство.)

  1. Кои са кукловодите обаче? Да бъдем поне за миг честни! В България няма нефт, газ, злато и диаманти, черни и цветни (почти ги изчерпахме, доколкото ги имаше) метали, или нещо от тоя род, което да позволи, ако го контролираш, бързо да забогатееш. Няма и някакво производство, с глобална или дори регионална конкурентоспособност, което като го приватизираш по какъвто и да е начин, да натрупаш, без измама, солидно богатство. Остават обаче:
    • контрабандата, в т.ч. сива (горива, метали, алкохол, цигари, захар, кафе…) и черна (наркотици, оръжие, крадени коли, хора…..);
    • държавни и общински поръчки за „нашите хора”;
    • счетоводни и данъчни измами – с ДДС, акцизи …;
    • квазиприватизация (за „нашите”), източване на държавни, а и „приватизирани “ предприятия, частно присвояване на публични печалби от държавна и/или общинска собственост;
    • рекет и организирани кражби;
    • пране на пари – финансови схеми, хазарт ….

    Почти нищо от гореизброеното не може да стане без съучастничеството на държавата – законови писти и заслони чрез парламента; митнически, данъчни, министерски и Со ажиотажи; прокурорски, следствени и съдебни  протекции; „услуги” от местните власти и т.н.

     Затова политици и богати в България не могат едни без други, крепят се едни други и за нищо на света не биха си го признали. За това и животът у нас изглежда призрачен, а усилията на отделни индивиди – обречени. Има естествено и динамика, както в богатството, така и във властта. Например, едни трибуквени изтласкват други трибуквени или пък се коалират и/или картелират, както в „бизнеса”, така и в „политиката”. Но това е мъртва динамика, омагьосан кръг, гибелна инерция. Последиците от този самоубийствен обществено политически живот са предвидими :

  • трибализация и криминализация на икономика и политика;
  • деградация на бизнес и пазари, загуба на конкурентоспособност, икономически упадък;
  • доизграждане на и без това дефектиралата при социализма мотивация за труд, за успех, за щастлив живот;
  • демографска криза и емиграция.

     Има ли изход? В границите на националната държава, с вътрешни ресурси и енергия аз считам, че няма. Преди време си мислех, че е възможно със смели компромиси с демократичните теории и практики, да се смени перспективата в движението на обществото. Вече не мисля така – силовото управление не би било нито временно, нито „просветено”, а само ще даде цялата власт в ръцете на някой трибуквеник. Обществото ни е толкова болно, че да се разчита на естествени сили и имунитет, е безнадеждно. Решението на проблема на България, в настоящия момент и в приемливи за населението срокове, е извън България. Само глобализацията би могла да ни спаси:

  • чужди инвестиции, за които сме длъжни да предоставим всички изискуеми от първокласни инвеститори условия и стимулиране създаването по този начин на икономически по-могъщи, от тези на т.нар. „национален капитал”, потенциали и мотивация, за да стане възможно нормализирането, както на пазарите, така и на политиката;
  • влизане в НАТО и ЕС на всяка цена, както и продължаване споразуменията с МВФ, като международни институционални условия за привличане и задържане на интереса към страната ни;
  • постепенна подмяна на институциите и елитите (преди всичко на политикоикономическите) - закони, държавни органи и администрация, политическа система и най-вече политическа култура, под напора на чуждестранния капитал, международните финансови организации, ЕС, НАТО, САЩ, а успоредно с него и на възродилото се гражданско общество, усетило и осъзнало своята освободена от мъртвата хватка на мафията, от мизерията и усещането за безпомощност, сила и отговорност.

    Светът може да превърне България във вдъхновяващ пример за национална изгода от глобализацията. Стига, чрез външната намеса да се еманципират, разкрепостят и поощрят потиснати, уплашени и обезверени в момента национални енергии и техните носители.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 03.08.2006 г.