ЩЕ СЕ СПРАВИ ЛИ БАРАК ОБАМА С „ЧО”


     Едно от чудесата на света е склонността на хората непрестанно да си измислят чудеса и да вярват непоколебимо в тях. Президентските избори в САЩ се оказаха удобен повод за нови глобални усилия в тази посока, довели до появата на феномена ЧО – „чудото Обама”, което ще създаде неимоверни затруднения пред дейността на президента Барак Обама. В негово лице зажаднялата за месия световна публика привидя новия свръхчовек, колективно творение на фентъзи въображението на днешните идеалисти, хуманисти, социални пророци и други подобни светски провиденциалисти, действащи в услуга на обърканото и уплашено от всевъзможни заплахи човечество.

     Какво се очаква от ЧО? Серия от чудодейни дела – да се справи бързо и ефикасно със световната финансова и икономическа криза, да изведе победоносно войските от Ирак, да победи талибаните в Афганистан, да се споразумее приятелски с Осама Бин Ладен, Путин, Ахмадинеджат, Чавес и други подобни „лоши момчета”, да уважава и се вслушва в ЕС, без да иска повече от него, да се справи с екологичните проблеми пред света, без да засяга актуални икономически и геополитически интереси, да премахне лобизма в политиката или най-малкото да го декомерсиализира, да възвърне гордостта на Америка и заедно с това да я приведе от еднополюсен в режим на мултиполярeн свят, където заедно с Европа, Китай, Индия, Русия, Бразилия, а когато се наложи и с Иран, Израел, Сирия, Пакистан, Северна и Южна Кория и т.н. да намира и налага най-добрите гео-стратегически, тактически и текущи управленски решения… Как ви се струва, а?

     Всъщност митологизацията на президентски избори 2008 г. в САЩ е трудно обяснима като се има пред вид, че нищо особено не се случи на тях, с изключение на факта, че новия президент за пръв път в историята на страната е цветнокож: за пореден път Америка доказа, че без метежи, преврати и революции може да си обновява управляващите, когато това и изглежда необходимо; американската мечта е жива и получи поредното доказателство за това; в Америка всеки може да стане президент, ако предварително е номиниран за участие от американските елити, ако се радва на обилно финансиране и ако попадне на талантливи и модерно мислещи имидж и бранд мейкъри и мениджъри на предизборни кампании. А очевидно цветът на кожата за актуална Америка, в която цветнокожите стават все повече и все по-малко се чувстват малцинство, а бялото мнозинство отдавна съжителства доста успешно с тях, не е вече първостепенен фактор за лансиране и издигане.

    Погледнато обективно изборният успех на Обама е донякъде неочакван с оглед някои политически традиции в САЩ, но в него няма никакви белези на изключителност, даже напротив. Например, обстоятелството, че Обама похарчи 4 пъти повече пари за почти същия брой електорални гласове, както и Маккейн, говори повече за разточителност, отколкото за ефективност. А цикличността в смяната на партийната принадлежност на американския президент, която е станала здрава традиция за биполярния политически модел в Америка, заедно с разочарованието от управлението на Дж. Буш, ме карат да мисля убедено, че и Хилари Клинтън да беше на мястото на Обама, пак би спечелила приблизително толкова подкрепа, без при това да предизвика „хиларомания”.

     От къде идва тогава еуфорията около Обама, обявяваща го за „историческа значимост”, за „политик, който се ражда веднъж в едно поколение”, за „национален лидер, източник на глобална промяна, очаквана от целия свят” и пр. щедри фасцинации за човек със скромно минало, изненадващо настояще и неизвестно бъдеще?

    Няма да разберем откъде, ако не се опитаме да си обясним и тоталното отхвърляне, обругаване, очерняне и т.н. на една друга скромна, но с далеч по-богата биография личност – тази на настоящия американски президент Джордж Буш – младши. Този човек изпита на гърба си ударите на всеобщата неблагодарност, незаслуженост и несправедливост, които поддържат равновесието с не по-малко незаслужените и несправедливи възхвали, овации, признания, стигащи до обожествяване, съпътстващи капризното и не особено надеждно публично оценяване на лични дела, с обществена значимост. Интересно дали и на теория е възможно Буш да е виновен, ако не само, то при всички случаи главно, както сега е прието да се твърди, за:

  • действията на Бин Ладен, Садам Хюсеин, Милошович, Хамас, муджихадините, албанците, еритрейците и т.н.;
  • бездействията на ООН, на ЕС, на Русия и др., когато бяха нужни общи солидарни намеси в горещи точки на света, за преодоляване на разгорели се конфликти с глобални последици;
  • очакванията на американското общество след 11 септември да се направи нещо срещу тероризма, адресиран до САЩ, каквото и да е то;
  • краха на американските ипотечни облигации и на световните фондови пазари…?

     Да, по времето на Буш се случиха много неблагоприятни, не само за американците неща, както впрочем такива се случват и по времето на който и да е голям и малък държавник навсякъде по света, но… Питам се сега, къде беше гуруто на американския финансов свят, „мъдрецът” Алън Грийнспан, когато по негово време американския бюджетен баланс от положителен стигна до над 400 млрд. долара дефицит, когато долара загуби почти 40% от стойността си, а лихвените проценти се движеха трайно надолу, когато се надуваше балона на недвижимата собственост и на борсовите индекси? Мънкаше нещо под носа си, а световните наблюдатели и анализатори тълкуваха закодираните му послания. Както мънка и сега, намеквайки под сурдинка, че може би той е сгрешил някога. Но не той, алчните инвестиционни банкери, недомислените, както теоретически, така и практически, инвестиционни и по-общо, финансови продукти, инструменти и практики,  плиткоумните и корумпирани рейтингови агенции …, както и безграничната комерсиализация на всичко – култура, спорт, образование, здравеопазване и каквото ни дойде до ума, не всичко това, а Дж.Буш и неговата некомпетентна и аморална администрация са истинските и единствените виновници.

    Считам, че както прибързаното и неоправдано възхваляване на Обама, така и безмилостното обвиняване на Буш, издават наличието на дълбоки пороци във формирането на общественото мнение – неовладяна емоционалност, прибързаност, неинтелигентност, манипулируемост. Мнозинството от хората имат нужда от ясна персонализация на вини, страхове и надежди. Щом съм загубил имот, пари, работа, здраве и т.н. не може никой конкретно да не е виновен. Ако се надявам, очаквам, вярвам, то трябва да наименувам персонално някой, комуто да се доверя и да го последвам. Буш – нещастника е виновен за всичко, което не ни харесва днес, а Обама е лидерът, комуто вярваме и от когото очакваме да ни реши проблемите.

     Както се вижда, не сме ние българите някакво изключение, когато вярвахме и се надявахме на Костов, Сакскобурготски, а сега и на Бойко Борисов, който май ще се окаже нашенския Обама. Лошото е, че същите те се оказаха или предстои да се окажат и нашенския Буш, т.е. първо, силно се надяваме и доверяваме на някой, а после го намразваме и проклинаме. Обама, можеш да се поучиш от нашия български опит, чакат те претоварени от очаквания години на президенстване. Не зная как е при теб, но съм сигурен, че наш Бойко си знае съдбата.

     Америка все пак затова е Америка, а не България, защото там има могъщ и институализиран елит, с незаобиколимо присъствие в политика и мениджмънт, който  не само номинира, но и казва на който и да е американски президент какво, кога, как да прави, а когато не го слушат може и да го свали от власт, докато у нас такова нещо няма, за жалост на управници и управлявани.

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 09.11.2008 г.