СЪДБА И ОТГОВОРНОСТ


     Можем да кажем: писано ни е да стане това или онова – и тогава е естествено да се въоръжим с търпение и да чакаме то да се случи. Можем и да кажем: няма нищо писано, съдбата си я пишем както искаме, и тогава запретваме ръкави и правим каквото решим. А можем да кажем още: и да ни е писано нещо, няма как и откъде да го узнаем,  поради което сме длъжни да правим каквото трябва и зависи от нас, пък то ще стане каквото е писано. Първото е неприемливо, защото противоречи на човешката природа, второто е прекалено самонадеяно и дръзко, което го прави авантюристично и потенциално опасно за всички. Последното го намирам за най-разумно и благопристойно, но лошото при него е, че хората не знаят със сигурност какво “трябва”, а шанса да се споразумеят помежду си за това какво трябва, е консенсуалистка утопия.

     Навярно поради тези и подобни причини има нещо доста неясно, а от там и подвеждащо в израза “историческа съдба”. Първо, той се употребява за трудно наблюдаеми, опознаваеми и анализируеми социални феномени – народи, нации, култури, цивилизации и пр. Отделните хора и емпирично проследими групи от хора – малки при всички случаи, нямат “историческа съдба”, а биография, в която естествено има място и за съдбовни моменти. Второ, съдбовността, освен основаваща се на факти – обясними или не, е и реверанс към фатализма, предопределеността и неизбежността, които дори и в интелектуално легитимиращите ги донякъде метафизически или космически контексти, си остават прекалено двусмислени. Трето, нещата в човешките отношения – микро, мезо, макро или глобо, не просто се случват. Те се подготвят, предизвикват, ускоряват, забавят или осуетяват от хората, от техните активности и пасивности, независимо от това дали протагонисти и маси го разбират и признават или пък не. Не виждам нищо по-безотговорно и резигниращо от умствената леност, моралната профанщина или просто от глупостта всичко да се обявява за “съдба”.

     Тези, може би прекалено абстрактни бележки, считам за наложителни като въведение към темата “българска (а и всяка друга разбира се) историческа съдба”. Принципното отношение към “съдбата” се моделира от изходните позиции или гледната точка на наблюдаващия. За онези, които виждат и ценят единствено или главно величавото, героичното, похвалното в българската история, нещата обичайно се разбират от самосебе си – успехите ни са резултат от достойнствата български, каквото и да означават те, а неудачите ни са злощастия, причинени ни от други. А защо при преплитането на нашата с чуждите съдби, все другите ни прецакват, а не ние тях, си остава загадка – част от мистерията на самата съдбовност. За други, историческата ни съдба през по-голямата част от предполагаемо 13 вековната ни битност, е налице един дълъг  и криволичещ упадък, причините за който се намират както у нас самите – “защото сме такива”, така и в като правило недружелюбното обкръжение.

     Гледната точка на автора на този текст е далеч както от оптимизма, така и от фаталистичния песимизъм. Бих я определил като скептичен активизъм ала Хемингуей – “прави каквото трябва, да става каквото ще”. Мисля, че както и да оценяваме съдбата си, тя е по-скоро заслужена, отколкото незаслужено натрапена ни от вън и от чужди. За да не се връщаме далеч назад, можем да се фокусираме върху промените от 1989 г. насам. Правихме ли ние българите, първо, всеки на своето място и със собствените си възможности, а после заедно с други, през изминалите години онова, което трябваше измежду всичко, което можеше? Не винаги, но поне в повечето и особено в най-съдбовните случаи. Категорично не! Тъкмо заради това, а не поради злите руснаци, американци, европейци, балканци, евреи, либийци и т.н. днес (средата на 2006г.) ние сме най-бедната, най-нещастната, най-топящата се нация в ЕС. Заради това мръсотията – буквално и метафорично, която сами си правим, ни залива отвсякъде, земите ни пустеят, водите заливат къщи и дворове, но не напояват ниви, горите ни се изсичат безмилостно, улиците ни са по-надупчени от бейрутските след войната с Израел, избиваме се по пътищата по-настървено от шиити и сунити в Ирак, бандити, политици и администрация ни тровят живота, а ние блеем и мрънкаме, вместо да се вземем в ръце като народ. Защо стана и продължава да става така?

     Преди всичко сме длъжни да си признаем, че вместо да я предизвикаме, поскомунистическата епоха ни дойде изневиделица, неочаквано се развързаха дълго потискани, егоцентрично ориентирани, латентни сили в обществото, без никаква ръководна, системно насочваща и консолидираща идея, да не говорим за политически проект. Единствените, що годе подготвени за предстоящото се  оказаха  най-хитрите и безскрупулните от предишната власт, техните наследници и приближени. Такива бяха: висши партийни и държавни функционери, средна номенклатура и комсомолски юпита,  най-прагматичните от спецслужбите и многобройните им представители във външнотърговските дружества в и извън страната, както и част от тогавашните директори на държавни предприятия. Малко по-късно възникнаха и борческите структури, които бяха необходими за извършване на мръсната работа и за ускоряване на новото първоначално натрупване. Срещу това “елитно” малцинство се оказаха огромно мнозинство от развихрили се индивидуални свободи на хора, които никой не ограничаваше и  които никой не насочваше и интегрираше в обществено полезна и значима посока. Всички – “елит” и “маса”, се бореха за себе си и срещу останалите. Едните, със “съдействието” на разкапващата се държава, да присвоят колкото е възможно повече и по-бързо, а другите, кой както може да оцелее, а ако има късмет и да успее в тези вълчи времена. Национална идея, обществен интерес, държавност и пр., без които е немислимо консолидирането на множеството частни животи в един продуктивен и възприеман що годе като справедлив социален механизъм, бяха безумно и користно отхвърлени като старомодни, ретроградни, погрешни. Либерталистичната еуфория, която парадоксално се оказа най-удобна и полезна за бившите комунисти и ченгета, доразкъса дрипавата социална тъкан на социалистическото общество, разрушената бивша държава бе подменена от набързо формиралата се в хаоса клипто-крими олигархия, за която не бе трудно да се обзаведе с послушна, наплашена, но и  крадлива, централна и местна администрация.

    В този посткомунистически кипеж малцина свръх забогатяха, използвайки и заграбвайки държавни ресурси, манипулирайки ловко псевдопазара и възползвайки се от мафиотско контролираното беззаконие. Други изпаднаха от борда, кога заслужено, кога не съвсем. Тези две групи, да ги обозначим като “победителите” и “загубилите”, не могат да продуцират добро бъдеще на България. Надеждите са насочени към една първоначално малка, но разрастваща се част от нашите сънародници, които вземат съдбата в собствените си ръце, без да крадат и хленчат. Ако тези хора съумеят да не загубят, на първо време битката си с ненаситния паразитизъм на “победителите” и постепенно разширят своето присъствие и влияние в обществото, България не е загубена. Шансовете силно ще нарастват, ако и доколкото обществото ни успее да се справи с два, традиционни, но наистина “съдбоносни” мотивационно-куртурни дефекта в съвместния ни живот: неувереността в собствените ни сили и възможности и моралният астигматизъм при индивидуалния и колективен избор.

     Неувереността подрива мотивационните основи  на активността на много българи, които не са нито по-глупави, нито по-неспособни, нито по-малко енергични от американци, англичани, французи, германци или пък руснаци. За разлика от тях обаче ние сме склонни да проявяваме: необичайна за света плахост в изказа и реализацията на намеренията; необяснима пасивност на поведението, когато е повече от ясно, че трябва да се действа; унизителен конформизъм, спъващ промяната, напредъка, развитието; предразположеност към хитруване, най-често на дребно, за да се примирят амбиции с комплекси за малоценност; неуважение към успехите на другите, на които сякаш не признаваме правото да бъдат по-добри от нас. Доста често тези прояви на неувереност се редуват с нарцисизъм, агресивност, разюзданост, злонамереност и заемане на героични пози, които не са нищо повече от маскировка или злополучен опит за компенсация на същата тази неувереност.

     От къде идва това мотивационно израждане? Първо, за съжаление той често съпътства живота на малки и бедни народи, слаби и зависими държави, разположени на проветриви места. Второ, много “помагат” и затворените общества, забраняващи или затрудняващи трансграничните контакти и взаимодействия, каквото бе комунистическото общество. Трето, силно влияе и продължителното отсъствие на пазар и стимули за изграждане, развитие и изява на личностния потенциал, което съпътства  проточващи се във времето тоталитарни и етатитски практики, както и демагогската социална политика.

     Умерен оптимист съм, че този недъг е преодолим в днешно време. Глобализацията, маркетизацията, евроантлантическата интеграция на малка България, новите информационни технологии и особено Интернет, както и развитието на образованието ще ни помогнат да се справим. При едно условие обаче – ако заедно с всичко това реабилитираме интелектуално и нравствено и ако рекултивираме там където пораженията са най-големи, националния идентитет, предизвикващото достойнство, ако не непременно гордост, чувство за принадлежност към българското не само у нас, а и в чужбина. Страхувам се, че в противен случай същите фактори биха ускорили “изтичането” на българите по света и “дебългаризирането” на държавата България, съвсем реален риск в средносрочна перспектива.

     Другият проблем е още по-труден за преодоляване. Слабостта на моралните критерии и ограничения при консумацията на индивидуалната свобода води неотклонно към пагубни, както за всеки поотделно, така и за всички заедно, последици. Да имат за мнозина от нас е несравнимо по-важно от това да бъдат, повече отколкото си е мислел някога Е. Фром. „Искам” доминира безусловно над „трябва”. Отсъствието или затлачеността на моралните филтри при личния избор десоциализира съвместния ни живот. Егоцентризмът и алчността освирепяват амбициозността  Когато трудно се разграничава добро от зло и когато на това разграничение не се отдава голяма практическо значение, става приемливо, а в най-извратените случаи и желателно, от другите да се взема както, колкото и каквото може, без да има морално задължение да се дава. Напротив, даването “не е модерно”. Пренебрежението към другите ражда колективно безсилие, то пък обуславя неуважението към правилата и оправдава безчинствата към и на държавата. Вместо силно общество и здрава държава идват разпилени, нихилистични частни интереси, обществено безразлични граждански сдружения, интидържавни NGO, корумпирана и безсилна държава.

     Грубата материализация разбира се не е българска особеност. Тя е част от еволюцията на западната култура и цивилизация, към която поне частично принадлежим. Но предимно “наши” са си: слабата религиозност на по-голямата част от българското население (не ги броим палещите свещи антихристи и уплашените за живота и богатствата си мутри и други “победители”); липсата на авторитет и влияние на изпадналата в дълга летаргия БПЦ; тоталитарните тенденции в държавността –българска и натрапена ни отвън, държаща в традиционно силна зависимост индивида от властта; отсъствието на навици за самоорганизация и самоуправление на българите, независимо от тяхното образование и социален статус.

     Надежда обаче и тук има. От една страна тя е свързана с ЕС: нуждаем се от строг мониторинг, контрол и одит за да не “усвоим” голяма част от идващото от Европа финансиране в полза на министри, депутати, кметове, чиновници и стоящите зад гърба им кръгове от бизнесмени, бандити, роднини и приятели. Обидно е да си признаем, но трябва – имаме нужда от помощ от вън за да се отучим да посягаме на чуждото като свое.  Никой от вън обаче не би могъл “да ни смени чипа”, ако ние не си помогнем. А помощта може да дойде от държавната политика, която нека не наричаме “дясна” за да не дразним  мнозинството “ляво-център”, но политика, която ще се води от принципи и ценности като почтеност, законност, свобода, отговорност и др. под. за които е редно да се дискутира в обществото, поне преди избори. Но не става, както се вижда.            Други сюжети са по-интересни на тълпите гласоподаватели?!?!

 

Проф., д.ф.н Светослав Ставрев, 05.09.2006 г.